Читать «Сблъсък на крале» онлайн - страница 38

Извън залата на съвета Тирион кимна небрежно на сир Мандън и закрачи по дългия сводест коридор. Брон се лепна като сянка след него. От Тимет, син на Тимет, нямаше и помен.

— Къде е нашата Червена ръка? — попита Тирион.

— Изпита силен порив да огледа замъка. Такива като него не се свъртат да чакат дълго в коридори.

— Дано не убие някоя важна особа. — Хората от клановете, които Тирион беше взел със себе си от твърдините им по зъберите на Лунните планини, бяха верни по свой, свиреп начин, но също така бяха хора горди, както и свадливи, склонни да отвръщат на всяка обида, истинска или въображаема, със стомана. — Постарай се да го намериш. И междувременно се погрижи останалите да ги настанят и нахранят. Искам ги в бараките под Кулата на Ръката, но гледай стюардът да сложи Каменните врани до Лунните братя и му кажи да настани Горените отделно сами, в общо помещение.

— Ти къде ще бъдеш?

— Връщам се в „Счупената наковалня“.

Брон се ухили безсрамно.

— Да ти трябва придружител? По улиците, разправят, било опасно.

— Ще повикам капитана на сестрината ми домашна охрана и ще му напомня, че аз съм не по-малко Ланистър от нея. Трябва да му се напомни, че се е клел пред Скалата на Кастърли, а не на Церсей или Джофри.

Час по-късно Тирион тръгна от Червената цитадела, придружен от дузина стражи на Ланистър в пурпурни плащове и шлемове с изправени лъвове отгоре. Докато минаваха под решетките на портикула, забеляза стърчащите глави по стените. Почернели от гниенето и катрана, всички отдавна бяха станали неразпознаваеми.

— Капитан Вилар — извика той, — искам тия да ги свалите до утре сутринта. Дайте ги на Сестрите на мълчанието за пречистване. — Предполагаше, че ще е адски трудно да ги наместят с труповете, но все пак трябваше да се направи. Дори в разгара на една война трябваше да се спазва някакво приличие.

Вилар се поколеба.

— Негова милост ни е казал, че иска главите на предателите да останат, докато не ги допълни с последните три, ей на онези шипове в края.

— Чакай да пробвам на сляпо. Единият е Роб Старк, а другите — лордовете Станис и Ренли. Улучих ли?

— Да, милорд.

— Моят племенник днес стана на тринадесет години, Вилар. Постарай се да го запомниш. Тези глави искам утре да ги няма, или на някой от празните шипове може да кацне нечия друга. Схванахте ли намека ми, капитане?

— Лично ще се погрижа да се свалят, милорд.

— Добре.

Тирион пое в тръс, оставяйки червените плащове да го следват както намерят за добре.

Беше казал на Церсей, че смята да вземе мярката на града. Не беше съвсем лъжа. Тирион Ланистър не остана доволен от повечето неща, които видя. Улиците на Кралски чертог винаги бяха претъпкани, безредни и шумни, но сега миришеха на заплаха по начин, какъвто не помнеше от предишните си идвания тук. В канавката край улицата на тъкачите лежеше проснат гол труп и глутница озверели псета го разкъсваха, но като че ли никой не забелязваше това. Стражи се срещаха навсякъде, движеха се по двойки по кривите улички в златните си плащове и черните си плетени ризници, стиснали здраво железните си тояги. Пазарите бяха пълни с дрипави хора, изнесли за продан домакински вещи срещу всякаква цена, която можеха да вземат… и подозрително празни откъм продаващи храна селяни. Малкото продукти, които можа да види вървяха на тройно по-висока цена, отколкото преди година. Един амбулантен търговец печеше на въглени одрани плъхове. „Пресни плъхове — викаше високо, — хайде на пресните плъхове“. Пресните плъхове явно бяха за предпочитане пред стари, разкапани плъхове. Страшното беше, че плъховете изглеждаха по-апетитно от повечето неща, които продаваха касапите. На Брашняната улица Тирион видя пазачи пред вратата на всеки дюкян. Спомни си приказката, че в трудни времена лекарите купуват наемници по-евтино от хляба.