Читать «Пир за врани» онлайн - страница 64

— Лорд Сняг — извика майстер Емон, — оставих ви една книга в покоите си. „Нефритеният компендиум“. Написана е от волантинския авантюрист Колокво Вотар, който е пътувал на изток и е посетил всички земи на Нефритовото море. Има един пасаж, който може да ви се стори интересен. Казах на Клидас да ви го отбележи.

— Непременно ще го прочета — отвърна Джон.

От носа на майстер Емон потече бял сопол. Той го избърса с ръка.

— Знанието е оръжие, Джон. Въоръжи се добре, преди да тръгнеш на битка.

— Да. — Беше завалял лек сняг, големите меки снежинки лениво се сипеха от небето. Джон се обърна към Джак Бълвър Черния. — Гледайте да карате колкото може по-бързо, но не поемайте глупави рискове. Грижете се и за стареца, и за кърмачето. Да са на топло и добре нахранени.

— Вие направете същото, милорд — каза Джили. — Направете същото за другото дете. Намерете друга кърмачка, както казахте. Обещахте ми го. Момчето… момчето на Дала… малкият принц, искам да кажа… намерете му някоя добра жена, че да отрасне голямо и здраво.

— Имате думата ми — отвърна тържествено Джон Сняг.

— Не му давайте име. Не го правете, докато не навърши две години. Лош късмет е да им дадеш име, докато още сучат. Вие враните може да не знаете това, но е истина.

— Както заповядате, милейди.

Лицето на Джили се сгърчи от гняв.

— Не ме наричайте така. Аз съм майка, не лейди. Аз съм жена на Крастър и дъщеря на Крастър, и майка.

Ед Скръбния пое бебето, докато Джили се качи в двуколката и завие краката си с няколко вмирисани на мухъл кожи. На изток небето вече бе повече сиво, отколкото черно. Лю Левака нервничеше да тръгват. Ед подаде детето на Джили и тя го притисна до гръдта си. „Може би за сетен път виждам Черен замък“, помисли Сам, щом се метна на кобилата. Колкото и да беше мразил някога Черен замък, сърцето му се късаше, че го напуска.

— Е, хайде вече да свършваме — заповяда Бълвър. Изплющя камшик, двуколките бавно затрополиха по разорания път и снегът ги загърна. Сам се задържа до Клидас, Ед Скръбния и Джон Сняг.

— Е, сбогом.

— И на теб, Сам — отвърна Ед Скръбния. — Корабът ви няма да потъне, не мисля. Те потъват само когато аз съм на борда.

Джон се беше загледал след двуколките.

— Първия път, когато видях Джили — проговори той, — беше притиснала гръб в стената на Цитаделата на Крастър, това слабичко чернокосо момиче с големия й корем, и трепереше от Дух. Той беше скочил между зайците й и мисля, че се беше уплашила да не разкъса и нея и да изгълта бебето… но не от вълка трябваше да се страхува, нали?

„Да — помисли Сам. — Крастър беше страшният, собственият й баща“.

— Тя има повече кураж, отколкото съзнава.

— Ти също, Сам. Бърз, и безопасен път, и се грижи за нея, за Емон и за детето. — Джон се усмихна, някак странно и тъжно. — И си сложи качулката. Снежинките се стапят в косата ти.

Аря

Смътна и далечна, светлината грееше ниско над хоризонта, пронизваше морските мъгли.

— Прилича на звезда — каза Аря.