Читать «Пир за врани» онлайн - страница 62

— Не. Книгите мога да чета, но… един м-майстер трябва да е лечител, а аз като видя к-кръв, припадам. — Вдигна разтрепераната си ръка, та Джон да я види. — Аз съм Сам Страхливеца, не съм Сам Убиеца.

— Страхливец ли? От какво те е страх? От старческо хокане? Сам, ти видя превъплъщенците, когато връхлетяха на Юмрука, вълна от оживели мъртъвци с черни ръце и яркосини очи. Ти уби Друг.

— Беше д-д-драконовото стъкло, не аз.

— Млъкни. Ти излъга и скрои заговор, за да ме направиш лорд-командир. Ще ми се подчиниш. Ще отидеш в Цитаделата и ще си изковеш верига, а ако трябва да режеш трупове — така да бъде. В Староград поне труповете няма да възразят.

„Той не разбира.“

— Милорд — каза Сам, — б-баща ми, лорд Рандил, т-той, т-той… животът на един майстер е живот в робство. — Знаеше, че дърдори безсмислици. — Никой син на дома Тарли никога не е носил верига. Мъжете на Рогов хълм не се кланят и не пълзят пред дребни лордчета. „Ако искаш верига, ела с мен“. — Джон, не мога да се опълча на баща ми.

„Джон“, беше казал, но Джон вече го нямаше. Сега срещу него стоеше лорд Сняг, със сиви, корави като лед очи.

— Ти нямаш баща — заяви лорд Сняг. — Само братя. Животът ти принадлежи на Нощния страж, така че иди и си напъхай бельото в някоя торба с всичко, което държиш да си вземеш за Староград. Тръгвате един час преди разсъмване. И още една заповед. От днес нататък няма да се наричаш страхливец. През изминалата година се изправи пред повече страхотии, отколкото повечето мъже са виждали през живота си. Можеш да се оправиш и с Цитаделата, но ще се оправиш като Заклет брат на Нощния страж. Не мога да ти заповядам да бъдеш храбър, но мога да ти заповядам да криеш страховете си. Ти изрече думите, Сам. Забрави ли?

„Аз съм мечът в тъмнината“. Но хич го нямаше с меча, а тъмнината го плашеше.

— Щ-ще се опитам.

— Няма да се опиташ. Ще се подчиниш.

— Подчинишш. — Гарванът на Мормон плесна с големите си черни криле.

— Както заповяда милорд. А-знае ли… знае ли майстер Емон?

— Идеята беше колкото моя, толкова и негова. — Джон му отвори вратата. — Никакви сбогувания. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Час преди съмване, при задния двор.

Сам не помнеше как е напуснал оръжейната. Когато се опомни, залиташе през кал и преспи стар сняг към покоите на майстер Емон. „Мога да се скрия — каза си. — Мога да се скрия в мазетата при книгите. Мога да живя долу с мишката и да се промъкннм нощем да си открадна храна“. Безумни мисли, толкова безплодни, колкото бяха отчаяни. Мазетата бяха първото място, където щяха да го потърсят. Последното място, където щяха да го потърсят, беше отвъд Вала, но това беше още по-безумно. „Диваците що ме хванат и ще ме убиват бавно. Могат да ме изгорят жив, както червената жена иска да изгори Манс Райдър“.

Намери майстер Емон в гарванарника, даде му писмото на Джон и му описа дълго и много убедително страховете си.

— Той не разбира. — Имаше чувството, че ще повърне. — Ако си сложа верига, милорд б-баща ми, т-той, той…