Читать «Пир за врани» онлайн - страница 50

— … със сини очи и кестенява коса, тъй де. Впрочем, кой е този рицар, който пътува със сестра ти? Или го нарече шут? — Сир Шадрич не изчака за отговор, което беше добре, защото Бриен нямаше отговор. — Един шут е избягал от Кралския чертог в нощта, когато умря крал Джофри, дебелак с нос, пълен със спукани вени, някой си сир Донтос Червения, от Дъскъндейл. Дано сестра ти и нейният пиян шут да не ги сбъркат с момичето Старк и сир Донтос. Виж, това би било много неприятно. — Смуши жребеца си и препусна напред.

Дори Джайм Ланистър рядко беше успявал да накара Бриен да се чувства толкова глупаво. „Не си единственият ловец из горите“. Онази Брела й беше разказала как Джофри лишил сир Донтос от шпорите, как лейди Санса молела Джофри да пощади живота му. „Той й е помогнал да избяга“, реши Бриен, като чу историята. „Намери сир Донтос и ще намериш Санса“. Трябваше да се сети, че ще има и други, които да я търсят. „Някои дори може да се окажат по-малко добронамерени от сир Шадрич“. Можеше само да се надява, че сир Донтос е успял да скрие Санса добре. „Но ако е така, как изобщо ще я намеря?“

Продължи да язди намръщена.

На свечеряване стигнаха до един хан, висока дървена постройка до стар каменен мост. Това било и името на хана, каза им сир Крейгтон: Стария каменен мост. Ханджията му бил приятел.

— Като готвач не е лош, а и бълхите в стаите му не са повече, отколкото другаде — препоръча им го той. — Кой е за топло легло тая нощ?

— Ние — не — рече сир Илифер Бедняка. — Нямаме пари за стаи.

— Аз мога да платя за трима ни. — На Бриен пари не й липсваха, Джайм се беше погрижил за това. В дисагите си беше намерила тлъста кесия, пълна със сребърни елени и медни звезди, по-малка, натъпкана със златни дракони, и свитък пергамент, заповядващ на всички верни поданици на краля да помагат на приносителя, Бриен от дома Тарт, която е по работа на Негово величество. Беше подписан с детския почерк на Томен, Първия с това име, Крал на андалите на Ройнар и на Първите хора и Владетел на Седемте кралства.

Хибалд нареди на хората си да оставят фургона до конюшните. От шестоъгълните стъкла на прозорците на хана грееше топла жълта светлина и Бриен чу как изцвили жребец, надушил миризмата на кобилата й. Тъкмо разхлабваше подпръга, когато едно момче дойде от конюшнята и каза:

— Позволете на мен, сир…

— Не съм сир — отвърна му тя, — но можеш да се погрижиш за кобилата. Нахрани я, изчеткай я и я напой.

Момчето се изчерви.

— Моля за извинение, милейди. Помислих…

— Грешката е обичайна.

Бриен му подаде юздите и последва другите в хана, с дисагите през рамо и навитото на руло одеяло под мишница.

Дъсченият под на гостилницата беше покрит с пресни дървени стърготини, а въздухът миришеше на хмел, на пушек и на месо. Печеното цвърчеше и пукаше над огъня. Около една маса седяха шестима местни и си говореха, но млъкнаха, щом странниците влязоха. Бриен усещаше очите им по себе си. Въпреки ризницата, плаща и кожения елек се чувстваше гола под погледите им.

Появи се и ханджията, стискаше по три халби във всяка ръка и плискаше ейл на всяка стъпка.