Читать «Пир за врани» онлайн - страница 52

Но си имаше друг меч, скрит в навитото одеяло. Седна на леглото и го извади. Златото блесна на светлината на свещта и рубините заблещукаха червени. Измъкна Клетвопазител от богато украсената ножница и дъхът й секна. Вълните се лееха черни и червени, дълбоко в стоманата. „Валирианска стомана, с магия кована“. Беше меч, подобаващ на герой. Когато беше малка, дойката й беше пълнила ушите с приказки за доблест, разказвала й бе надълго и широко за храбрите подвизи на сир Галадон Морнски, за Флориан Глупака, за принц Емон Драконовия рицар и за други герои. Всеки мъж носеше прочут меч и със сигурност Клетвопазител бе един от тях, макар тя самата да не беше героиня.

— Ще защитаваш дъщерята на Нед Старк със стоманата на самия Нед Старк — уверил я беше Джайм.

Коленичила между леглото и стената, тя стисна меча и отправи безмълвна молитва към Старицата, чийто златен светилник показваше на хората пътя в живота. „Поведи ме — замоли се, — освети пътя пред мен, покажи ми пътя, който води към Санса“. Провалила беше Ренли, провалила беше лейди Кейтлин. Не трябваше да провали Джайм. „Той ми повери своя меч. Довери ми своята чест“.

След това се изпъна на леглото, колкото можеше. Колкото и широко да беше, не бе достатъчно дълго, тъй че Бриен легна напряко. Чуваше дрънкането на половници отдолу, а гласовете се носеха по стълбището. Бълхите, за които бе споменал Дългия клон, се появиха. Чесането й помогна да остане будна.

Чу как Хибалд се качи по стълбите, а малко по-късно и рицарите.

— … така и не научих името му — говореше пътьом сир Крейгтон, — но на щита си носеше златно-червено пиле, а от меча му капеше кръв… — Гласът му заглъхна, някъде се отвори и се затвори врата.

Свещта догоря. Тъмнината се спусна над Стария каменен мост и ханът стана толкова тих, че можеше да се чуе ромонът на реката. Чак сега Бриен се надигна да вземе вещите си. Открехна леко вратата, вслуша се и слезе боса по стъпалата. Отвън навлече ботушите и забърза към конюшнята да оседлае дорестата си кобила. Щом я яхна, помоли безмълвно за прошка сир Крейгтон и сир Илифер. Един от слугите на Хибалд се събуди, когато мина покрай него, но не се опита да я спре. Копитата на кобилата изкънтяха по стария каменен мост. После дърветата около нея се сгъстиха черни като катран и пълни с призраци и спомени. „Идвам, лейди Санса — помисли Бриен, докато яздеше в мрака. — Не се бой. Ще те намеря“.

Самуел

Когато видя мишката, Сам четеше за Другите.

Очите му бяха зачервени и подути. „Не трябва да ги търкам толкова много“, казваше си винаги, докато ги търкаше. Сърбяха го и сълзяха от прахта, а тук прахта бе навсякъде. Пухваше всеки път във въздуха, щом обърнеше страница, и се вдигаше на сиви облаци, когато преместеше купчина томове да види какво има най-отдолу.

Не знаеше колко време е минало от последното му спане, но от дебелата лоена свещ, която бе запалил, щом почна опърпаните страници, които бе намерил вързани с канап, бяха останали само два пръста. Беше зверски уморен, но му беше трудно да спре. „Още една книга — казваше си — и ще спра. Още едно фолио, само още едно. Още страници и ще се кача горе да отдъхна и да хапна“. Но след тази страница винаги имаше още една, и още една след нея, и друга книга чакаше под купчината. „Само ще надникна набързо да видя тази за какво е“, казваше си и докато се усети, вече я бе преполовил. Не беше ял след тази паница боб и сланина с Пип и Грен. „Е, освен хляба и сиренето, но те бяха съвсем малко“, помисли си. Точно тогава погледна към празната чиния и забеляза мишката — гощаваше се с трохите хляб.