Читать «Пир за врани» онлайн - страница 415

Джендри беше в конюшнята, гологръд под кожената престилка. Биеше с чука по един меч, все едно че му е враг, потната коса бе паднала на челото му. Тя го погледа за миг. „Има очите и косата на Ренли, но не и фигурата. Лорд Ренли беше по-скоро гъвкав, отколкото як… не като брат си Робърт, чиято сила бе прословута“.

Чак когато спря да отрие чело, Джендри видя, че стои край него.

— Какво искаш?

— Донесох ти вечеря. — Махна кърпата да види.

— Ако исках ядене, щях да ям.

— Един ковач трябва да яде, за да си пази силата.

— Да не си ми майка?

— Не съм. — Остави храната до него. — Коя беше майка ти?

— Теб какво те интересува?

— Родил си се в Кралски чертог. — Личеше си по говора му.

— Като много други. — Вдигна меча и го пъхна в коритото с дъждовна вода да се закали. Нажежената стомана изсъска сърдито.

— На колко години си? — попита Бриен. — Майка ти още ли е жива? А баща ти, той кой беше?

— Много питаш. — Джендри остави меча. — Майка ми умря, а баща си така и не го знам.

— Ти си копеле.

Прие го като обида.

— Рицар съм. Този меч ще си е мой, щом го довърша.

„Какво ще търси рицар в ковачница?“

— Имаш черна коса и сини очи и си роден в сянката на Червената цитадела. Никой ли не е подхвърлял за лицето ти?

— Какво му е на лицето ми? Не е грозно като твоето.

— В Кралски чертог трябва да си виждал крал Робърт.

Той сви рамене.

— Понякога, отдалече. Веднъж — в Септата на Белор. Златните плащове ни избутаха, за да може да мине. А веднъж си играех близо до Калната порта, когато се върна от лов. Беше толкова пиян, че едва не ме стъпка. Голям дебел шопар беше, но по-добър крал от синчетата си.

„Те не са негови синове. Станис каза истината в онзи ден, когато се срещна с Ренли. Джофри и Томен изобщо не са синове на Робърт. Но това момче…“

— Чуй ме — почна Бриен. И тогава чу лая на Куче, силен и яростен. — Някой идва.

— Приятели — отвърна безгрижно Джендри.

— Какви приятели? — Бриен пристъпи до вратата и надникна през дъжда.

Той сви рамене.

— Ще ги видиш много скоро.

„Може да не искам да ги видя“, помисли Бриен, щом първите ездачи зашляпаха из локвите по двора. През ромона на дъжда и лая на Куче чу подрънкване на мечове и ризници изпод дрипавите им наметала. Преброи ги, докато идеха. „Двама, четири, шест, седем“. Някои бяха ранени, ако се съдеше по това как седяха в седлата. Последният беше грамаден и страховит, голям колкото двама души. Конят му беше грохнал и оцапан с кръв, олюляваше се под тежестта му. Всички ездачи бяха с качулки срещу проливния дъжд — без него. Лицето му беше широко и без косми, с кръгли бузи, покрити с гнойни струпеи.

Бриен изсъска и извади Клетвопазител. „Много са — помисли със страх, — много са“.

— Джендри… ще ти трябва меч и броня. Това не са ти приятели. Не са ничии приятели.

— За какво говориш? — Момчето се приближи до нея, с чука в ръка.

Докато ездачите се смъкваха от конете, от юг изтрещя мълния. За кратък миг вечерната тъмница стана на ден. Блесна сребристосиня брадва, светлината лъсна по ризници и брони, а под тъмната качулка на водача им Бриен зърна желязна муцуна и два реда стоманени зъби.