Читать «Пир за врани» онлайн - страница 411

— Мирни пътници, търсим подслон. Моето име е Бриен, а това е септон Мерибалд, знаят го всички из Речните земи. Момчето е мой скуайър, Подрик Пейн, а рицарят — сир Хюл Хънт.

Ударите с чука внезапно секнаха. Момичето ги изгледа отгоре, настръхнало, както може да настръхне само десетгодишно дете.

— Аз съм Върба. Сигурно ще искате легла.

— Легла и ейл, и топло ядене да ни напълни стомасите — рече сир Хюл Хънт, щом слезе от седлото. — Ти ли си ханджийката?

Тя поклати глава.

— Сестра ми Джейни. Няма я. За ядене имаме само конско. Ако сте дошли за курви, няма. Сестра ми ги изгони. Но легла имаме. Някои са пухени, но повечето са със слама.

— И всички са с бълхи, не се съмнявам — рече сир Хюл.

— Имате ли пари да си платите? Сребро?

Сер Хюл се засмя.

— Сребро ли? За едно спане и за конски бут? Да ни ограбиш ли си решило, дете?

— Искаме сребро. Иначе може да спите в горите с мъртвите. — Върба погледна към магарето с вързопите и буретата на гърба. — Това храна ли е? Откъде я взехте?

— От Девиче езеро — отвърна Мерибалд.

Куче джафна.

— Така ли си разпитвате всички гости? — попита сир Хюл.

— Нямаме много гости. Не и като преди войната. Най-често са врабци или по-лоши.

— По-лоши?

— Крадци — отвърна момчешки глас откъм конюшнята. — Обирници.

Бриен се обърна. И видя призрак.

„Ренли!“ Чук да я беше ударил в сърцето, нямаше да я заболи толкова.

— Милорд? — ахна тя.

— Лорд ли? — Момчето избута с ръка кичура черна коса, паднал над очите му. — Аз съм само ковач.

„Не е Ренли — осъзна Бриен. — Ренли е мъртъв. Ренли умря в ръцете ми, мъж на двайсет и една. Това е най-обикновено момче“. Момче, което приличаше на Ренли, първия път, когато дойде в Тарт. „Не, по-малък е. Челюстта му е по-четвъртита, веждите — по-рошави“. Ренли беше слаб и жилав, докато момчето имаше тежките рамене и мускулестата десница, присъщи за ковачите. Носеше дълга кожена престилка, но гърдите му отдолу бяха голи. Страните и брадичката му бяха покрити с тъмен къдрав мъх, а косата му беше гъста и рошава. Косата на крал Ренли беше също толкова въгленочерна, но той винаги я миеше и решеше. Понякога я подрязваше късо, а друг път я оставяше да порасте до раменете или я връзваше със златна лентичка, но никога не беше разрошена или сплъстена от пот. А очите, макар да бяха също толкова тъмносини, при лорд Ренли грееха топло и добродушно, изпълнени със смях, докато очите на това момче бяха пълни с гняв и подозрение.

Септон Мерибалд също го забеляза.

— Нищо лошо не ви мислим, момче. Докато Маша Хедъл държеше този хан, винаги намираше по някоя меденка за мен. Понякога дори ми даваше легло, стига ханът да не беше пълен.

— Тя е мъртва — отвърна момчето. — Лъвовете я обесиха.

— Бесенето май е любимото занимание по тези краища — рече сир Хюл Хънт. — Де да имах и аз малко земя тук. Щях да си насадя коноп, да продавам въжета и да трупам богатство.

— Всички тези деца — обърна се Бриен към момичето, нарекло се Върба. — Те твои… сестри ли са? И братя? Близки, братовчеди?

— Не. — Върба я гледаше втренчено по начин, който й беше добре познат. — Те са просто… не знам… врабците ги водят тук понякога. Други сами намират пътя. Ти като си жена, защо си се облякла като мъж?