Читать «Пир за врани» онлайн - страница 406

— Уви. Опасявам се, че лейди Фалайс вече не е в състояние да управлява Стоукуорт. Дори да се храни сама. Научих доста от нея, ще споделя с радост, но уроците не бяха съвсем без цена. Надявам се, че не съм надвишил указанията на ваше величество.

— Не си. — Каквото и да беше възнамерявала, беше късно. Нямаше смисъл да се задълбочава в такива неща. „По-добре да умре — каза си. — Бездруго няма да иска да живее без съпруга си. Колкото и да беше тъп, тази глупачка явно го обичаше“. — Има още нещо. Сънувах ужасен сън.

— Всички страдаме от това от време на време.

— Този сън засягаше една вещица, която посетих като дете.

— Горска вещица ли? Повечето от тях са безвредни същества. Разбират по малко от билки и акушерство, но иначе…

— Тя беше нещо повече от това. Половината Ланиспорт ходеше при нея за отвари и за магии. Беше майка на дребен лорд, заможен търговец, издигнат от дядо ми. Бащата на този лорд я намерил, докато търгувал в Изтока. Според някои тя го замаяла с магия, макар че по-вероятно единствената магия, която й е трябвала, е била между бедрата й. Разправяха, че не винаги е била грозна. Името й не помня. Нещо дълго, източно и другоземно. Простолюдието я наричаше Маги.

— Майги?

— Така ли го произнасяш? Изсмуква капка кръв от пръста ти и ти предрича бъдното.

— Кръвната магия е от най-черните. Според някои освен това е и най-силната.

Церсей не искаше да чуе това.

— Та тази майги направи някои прорицания. Отначало им се изсмях, но… тя предсказа смъртта на една от приятелките ми. Когато направи прорицанието си, момичето беше на единайсет, здраво като младо конче и в пълна безопасност в Скалата. Но скоро след това падна в един кладенец и се удави.

Мелара я беше помолила никога да не говорят за нещата, които бяха чули онази нощ в шатрата на майги. „Ако никога не говорим за това, скоро ще го забравим и тогава ще бъде само един лош сън — каза Мелара. — Лошите сънища никога не се сбъдват“. Двете бяха толкова млади, че това бе прозвучало почти като мъдрост.

— Още ли скърбите за тази приятелка от детинството? — попита Кибърн. — Това ли ви тревожи, ваше величество?

— За Мелара? Не. Трудно си спомням дори как изглеждаше. Само че… майги знаеше колко деца ще имам и знаеше за копелетата на Робърт. Знаеше години преди да беше направил и първото. Увери ме, че ще бъда кралица, но каза, че щяла да дойде друга кралица… — „По-млада и по-красива, каза“. — … друга кралица, която щяла да ми отнеме всичко скъпо.

— И искате да предотвратите прорицанието? „Повече от всичко друго“, помисли Церсей.

— Може ли да бъде предотвратено?

— О, да. Изобщо не се съмнявайте.

— Как?

— Мисля, че ваше величество знае как.

Знаеше. „Знаех го през цялото време. Още в шатрата. Само да се опита, ще накарам брат ми да я убие.“

Но едно беше да знаеш какво да направиш. Съвсем друго — да знаеш как да го направиш. Не можеше да разчита повече на Джайм. Внезапна болест щеше да е най-добре, но боговете рядко биваха толкова услужливи. „Тогава как? Нож, възглавница, чаша отрова за сърце?“ Всички те създаваха проблеми. Ако старец умреше в съня си, никой нямаше да се замисли, но шестнайсетгодишно момиче, намерено мъртво в леглото си, щеше да събуди неудобни въпроси. Освен това Марджери никога не спеше сама. И макар сир Лорас да издъхваше, около нея винаги имаше мечове, ден и нощ.