Читать «Пир за врани» онлайн - страница 408

— Не този. В него има червеи.

— Червеите се измиват, момче. Гнуслив си като момиче. Бриен го изгледа навъсено.

— Много е голям за него.

— Ще порасте в него.

— Не искам — отвърна Подрик. Сир Хюл сви рамене и хвърли счупения шлем в храсталаците. Куче изджафка и отиде да вдигне крак на дървото.

След това почти не минаваха и стотина разтега, без да видят труп. Висяха под ясени и под елши, под букове и под брези, под рошави стари върби и под кичести лески. Всеки беше с примка на шията и се полюшваше на конопено въже, и устата на всеки беше затъкната с буца сол. Някои бяха в наметала, сиви, сини или пурпурни, но толкова избелели от дъжда и слънцето, че цветовете трудно можеха да се различат. Други имаха пришити на гърдите гербове. Бриен зърна брадви, стрели, няколко сьомги, бор и дъбов лист, пчели, петли, глава на глиган и половин дузина тризъбци. „Прекършени мъже. Утайка от десетина войски, останки от господарския пир“.

Някои от мъртъвците бяха плешиви, а други — брадати, някои млади, други — стари, ниски и високи, дебели и мършави. Подути в смъртта, с накълвани и изгнили лица, всички изглеждаха еднакви. „На дървото за бесене всички са равни“. Бриен го беше прочела в някаква книга, макар да не можеше да си спомни в коя.

Хюл Хънт най-сетне облече в думи това, което всички бяха разбрали.

— Това са мъжете, опустошили Солниците.

— Бащата дано ги осъди сурово — отрони Мерибалд: старият септон на градчето му беше приятел.

Но Бриен се интересуваше не толкова кои са обесените, а кой ги е обесил. Казваха, че примката била предпочитаното средство за екзекуция за Берик Дондарион и бандата му разбойници. В такъв случай тъй нареченият Господар на мълнията като нищо можеше да е наблизо.

Куче излая и септон Мерибалд се огледа намръщено.

— Дали да не подкараме по-бързо? Слънцето скоро ще се скрие, а труповете са лоша компания нощем. Живи, тези мъже са били зли и опасни. Съмнявам се, че смъртта ги е направила по-добри.

— Тук няма да се съглася — отвърна сир Хюл. — Това са точно от типовете, които смъртта ги прави най-добри. — Все пак заби пети в хълбоците на коня си и продължиха малко по-бързо.

По-нататък дърветата се поразредиха, но не и труповете. Гората отстъпи място на кални поля, дървесните клони — на бесилки. Облаци врани се вдигаха с грак, щом ездачите се приближаваха и се слягаха отново, щом ги подминеха. „Зли хора са били“, напомняше си Бриен, ала все пак гледката я натъжаваше. Взираше се насила във всеки мъж и се мъчеше да различи познати лица. Стори й се, че позна няколко от Харънхъл, но бяха в такова окаяно състояние, че не можеше да е сигурна. Никой не беше с шлем с кучешка глава, но то и малцина изобщо бяха с шлемове. На повечето им бяха смъкнали бронята и ботушите, преди да им окачат въжето.

Когато Подрик попита за името на хана, в който се надяваха да пренощуват, септон Мерибалд жадно се вкопчи във въпроса, навярно за да поразсее умовете им от зловещите крайпътни стражи.

— Стария хан го наричат някои. Там е имало хан преди стотици години, макар че този хан е бил вдигнат при царуването на първия Джеерис, краля, построил кралския път. Разправят, че Джеерис и неговата кралица преспивали в хана при пътуванията си. Известно време го знаели като „Двете корони“, в тяхна чест, докато един ханджия не вдигнал камбанария, та от това станал на „Звънарника“. По-късно минал в ръцете на един сакат рицар, на име Дългия Джон Хедъл, който се захванал с железарство, щом остарял толкова, че да не може вече да се бие. Той изковал за двора нов знак, триглав дракон от черно желязо, и го увесил на дървен пилон. Звярът бил толкова голям, че трябвало да го направи на дванайсет парчета, вързани с въже и с тел. Като духнел вятър тракал и дрънчал, та затова ханът се прочул надлъж и шир като „Дрънчащият дракон“.