Читать «Пир за врани» онлайн - страница 404

— Двамата с краля ще имаме ли деца? — попита тя.

— О, да. Шестнайсет за него и три за теб.

Това й прозвуча безсмислено. Палецът й пулсираше там, където го беше порязала, кръвта й капеше по килима. „Как е възможно това?“, искаше да попита, но беше свършила с въпросите си.

Старицата обаче не беше свършила с нея.

— Злато ще са короните им и от злато — плащаниците им — каза й. — А щом сълзите ти те пресушат, валонкарът ще стисне бялата ти шия в шепите си и ще ти отскубне живота.

— Какво е валонкар? Някакво чудовище ли? — Златокосото момиче не хареса това предсказание. — Ти си лъжкиня и пъпчива жаба, и дърта миризлива дивачка, и не вярвам и на една дума от това, което ми каза. Хайде да си ходим, Мелара. Не си струва да я слушаме.

— И аз имам три въпроса — настоя приятелката й. А когато Церсей я дръпна за рамото, се изтръгна и се обърна към вещицата. — Ще се омъжа ли за Джайм?

„Глупаво момиче — помисли кралицата, ядосана и досега. — Джайм дори не знае, че си жива“. В онези години брат й живееше само за мечове, кучета и коне, и за нея, близначката си.

— Нито за Джайм, нито за никой — отвърна Маги. — Червеи ще ти вземат девичото. Смъртта ти е тук, тази нощ, малкото ми. Надушваш ли й дъха? Много е близо.

— Единственият дъх, който надушваме, е твоят — й каза Церсей.

До лакътя й на масата имаше гърне с някаква гъста отвара. Грабна го и го хвърли в очите на старата. В живота вещицата им изпищя на някакъв чудат чужд език и ги прокле, когато побягнаха от шатрата. Но в съня лицето й се разпадна, стопи се на ивици сива мъгла и останаха само две присвити жълти очи, очите на смъртта.

„Валонкарът ще стисне бялата ти шия в шепите си и ще ти отскубне живота“, чу кралицата, но гласът не беше на старата жена. Ръцете изникнаха от мъглата на съня и се увиха около шията й: дебели длани, и силни. Над тях изплува лицето му, хилеше се над нея с кривогледите разноцветни очи. „Не“, опита се да изкрещи кралицата, но пръстите на джуджето се впиха дълбоко в шията й, задавиха всякакъв вик. Риташе и пищеше, ала напразно. Скоро взе да издава същия звук като сина си, онова ужасно и тънко всмукване, белязало последния земен дъх на Джоф.

Събуди се задъхана в тъмното, одеялото бе увито около врата й. Церсей го дръпна толкова яростно, че то се разпра, вдигна се рязко и задиша дълбоко. „Сън — каза си. — Само един стар сън и усукана завивка“.

Таена и тази нощ бе останала с малката кралица, тъй че до нея спеше Доркас. Кралицата грубо я разтърси за рамото.

— Събуди се и намери Пицел. Предполагам, че ще е с лорд Джилс. Доведи ми го веднага.

Още полусънена, Доркас се измъкна от ложето, заситни из тъмната стая за дрехите си и босите й пети зашумоляха по килимите.

Век по-късно Великият майстер най-сетне се дотътри и застана пред нея със сведена глава, мигаше с натежали клепачи и се мъчеше да надвие прозявката. Изглеждаше все едно, че тежката майстерска верига на сбръчкания му врат ще го смъкне на пода. Пицел беше стар, откакто Церсей го помнеше, но навремето у него имаше и величие: пищно облечен, достолепен, изключително вежлив. Огромната бяла брада му беше придавала осанка на мъдрец. Тирион обаче бе обръснал брадата му, а порасналото отново изглеждаше жалко — няколко проскубани туфи тънки бели косми, които едва скриваха отпуснатата розова плът на гушата под брадичката. „Никакъв мъж не е, жалка развалина. Черните килии му отнеха всичката сила, която имаше. И бръсначът на Дяволчето“.