Читать «Пир за врани» онлайн - страница 390

— Драконът трябва да има три глави — проплака, — а аз съм твърде стар, за да съм едната. Трябва да съм с нея, да й показвам пътя, но тялото ми измени.

Докато „Канеленият вятър“ се провираше през Каменни стъпала, майстер Емон често забравяше името на Сам. Понякога го взимаше за някой от мъртвите си братя.

— Много изнемощял беше за толкова дълго пътуване — каза Сам на Джили горе на мостика, след като отпи отново от рома. — Джон трябваше да го разбере. Емон беше на сто и две години, изобщо не трябваше да го праща по море. Ако си беше останал в Черен замък, сигурно щеше да поживее още десетина години.

— Или тя можеше да го изгори. Червената жена. — Дори тук, на хиляда левги от Вала, Джили отбягваше да изрича името на лейди Мелисандра. — Искаше кралска кръв за огньовете си. Вал го знаеше. Лорд Сняг също. Затова ме накараха да отнеса бебето на Дала и да оставя моето на негово място. Майстер Емон заспа и не се събуди, но ако беше останал, тя щеше да го изгори.

„Той пак ще изгори — помисли отчаяно Сам, — само че сега трябва да го направя аз“. Таргариените винаги даваха мъртвите си на пламъците. Кухуру Мо не можеше да разреши погребална клада на борда на „Канеленият вятър“, тъй че тялото на Емон бе пъхнато в буре с ром от боровинки да се съхрани, докато корабът стигне в Староград.

— Нощта преди да умре ме попита може ли да подържи бебето — продължи Джили. — Беше ме страх, че може да го изпусне, но го държа здраво. Люшкаше го и му изтананика песен, а момченцето на Дала посегна и го докосна по лицето. Както му дръпна устната, помислих, че може да го заболи, но старецът само се засмя. — Погали Сам по ръката. — Можем да наречем малкия Майстер, ако ти харесва. Като порасне достатъчно, не сега. Можем.

— „Майстер“ не е име. Можеш обаче да го наречеш Емон. Джили помисли.

— Дала го роди по време на битка, докато мечовете пееха около нея. Да. Това трябва да е името му. Емон Родения в битка. Емон Стоманена песен.

„Име, което и милорд баща ми може да хареса. Име на воин“. Та нали момчето беше син на Манс Райдър и внук на Крастър. Нямаше в себе си страхливата кръв на Сам.

— Да. Наречи го така.

— Като стане на две — каза тя. — Не преди това.

— Къде е момчето? — сети се да попита Сам. С рома и покрай скръбта едва сега забеляза, че бебето не е с Джили.

— При Коджа. Помолих я да го подържи малко.

— О.

Коджа Мо беше дъщерята на капитана, по-висока от Сам и тънка като копие, с черна гладка кожа като излъскан гагат. Командваше червените стрелци на кораба и опъваше двойно извит лък от златно сърце, с който можеше да изпрати стрела на четиристотин разтега. Когато пиратите ги бяха нападнали в Каменни стъпала, стрелите на Коджа убиха цяла дузина, докато всички стрели на Сам изпопадаха във водата. Единственото, което Коджа Мо обичаше повече от лъка си, бе да друса момченцето на Дала на коляното си и да му пее на Лятната реч. Принцът на диваците беше станал любимец на всички жени в екипажа, а Джили като че ли бе готова да им го довери повече, отколкото на който и да било мъж.