Читать «Пир за врани» онлайн - страница 389
Джордж Мартин
— Ще им кажа — обеща Сам. — Ще добавя и своя глас към твоя, майстер. Двамата ще им кажем, двамата с теб, заедно.
— Не — отвърна старецът. — Трябва да си ти. Ти им кажи. Пророчеството… сънят на брат ми… лейди Мелисандра погрешно е разчела знаците. Станис… Да, Станис има малко от кръвта на дракона. Братята му също. Раел, момиченцето на Ег, покрай нея я имат… майката на баща им… тя ме наричаше „Чичо майстер“ като момиченце. Спомних си го и затова си позволих… може би съм го искал… всички се самозаблуждаваме, когато искаме да вярваме. Мелисандра най-вече, мисля. Мечът е грешен, тя трябва да научи това… светлина без топлина… празен блясък… мечът е
Нищо и нищичко не можеше да отвърне Сам на това, но даде на стареца малкото утеха, на която бе способен. А после дойде Джили и му изпя песен, безсмислена песничка някаква, беше я научила от друга жена на Крастър, но накара стареца да се усмихне и му помогна да заспи.
Това беше един от последните му добри дни. Оттогава старецът прекарваше повече време в сън, отколкото буден, свит на кълбо под купчината кожи в капитанската каюта. Понякога мърмореше в съня си. Като се събудеше, викаше да му пратят Сам, защото трябвало да му каже нещо, но докато Сам отидеше, най-често беше забравил какво е искал да му каже. А дори когато помнеше, приказките му бяха объркани. Говореше за сънища, без да назове сънувалия, или за стъклена свещ, която не може да се запали, и за яйца, които няма да се измътят. Казваше, че сфинксът е гатанката, не задаващият гатанката, каквото и да означаваше това. Молеше Сам да му почете от книгата на септон Барт, чиито писания бяха изгорели още при управлението на Белор Блажения. Веднъж се събуди с плач.