Читать «Пир за врани» онлайн - страница 377

Кет бе цялата вмирисана на сол и риба, но толкова беше свикнала с тази миризма, че вече дори не я усешаше. Нямаше нищо против работата. Когато мускулите й я заболяваха от вдигането или гърбът й се схванеше от тежината на някой сандък, си казваше, че става по-силна.

Щом натовареха всичко, тръгваха назад по Дългия канал. Брея и Талея сядаха отпред и си шепнеха. Кет знаеше, че си говорят, за момчето на Брея, онова, дето тя караше да се качва на покрива, за да се срещнат, след като баща й заспеше.

— Научавай по три нови неща, преди да идваш при нас — беше заповядал на Кет милият човек, преди да я прати в града. Тя винаги научаваше. Понякога не беше повече от три нови думи на браавошката реч. Понякога се връщаше с моряшки приказки за странни и удивителни неща, случили се по широкия свят отвъд островите на Браавос, за войни и за дъждове от жаби, и за излюпени дракони. Понякога научаваше три нови шеги или три нови гатанки, или хитрини от този или онзи занаят. А понякога научаваше тайни.

Браавос беше град, създаден за тайни, град на мъгли, на маски и на неща, казвани шепнешком. Самото му съществуване бе останало в тайна цяло столетие, както бе научило момичето; местоположението му бе останало скрито за тройно повече време.

— Деветте Свободни града са дъщерите на някогашна Валирия — беше я учил милият човек, — но Браавос е незаконното дете, избягало от дома. Ние сме народ от мелези, синове на роби, на курви и на крадци. Предците ни са дошли от половин стотина земи, за да намерят убежище тук, да се спасят от господарите на дракони, които ги поробили. И десетки богове са дошли с тях, но има един бог, който е общ за всички.

— Онзи с Многото лица.

— И с много имена — каза милият човек. — В Кохор той е Черният козел, в Юай Тай е Лъвът на нощта, във Вестерос е Странникът. Всички хора трябва да му се поклонят накрая, все едно дали почитат Седмината или Господаря на Светлината, или Майката Луна, или Удавения бог, или Великия пастир. Цялото човечество е негово… иначе някъде по света щеше да има народ, който живее вечно. Знаеш ли за народ, който живее вечно?

— Не — отвърна тя. — Всички хора трябва да умрат.

Винаги заварваше милия човек да я чака, щом се върнеше крадешком при храма на хълмчето в нощта, когато луната станеше черна.

— Знаеш ли нещо, което не знаеше, когато ни остави? — винаги я питаше той.

— Знам какво слага Беко Слепия в лютивия сос за стридите — отвръщаше тя. — Знам, че глумците в „Синия фенер“ ще играят „Господаря с ужасното лице“, а глумците от „Кораба“ смятат да им отвърнат със „Седем пияни гребци“. Знам, че продавачът на книги Лото Лорнел спи в къщата на търговския капитан Моредо Престейн всеки път, когато доблестният капитан е на път, и се маха, щом „Виксен“ се върне.

— Добре е, че знаеш тези неща. А коя си ти?