Читать «Пир за врани» онлайн - страница 376

Щом стигнаха широкия и прав воден път на Дългия канал, завиха на юг към рибния пазар. Кет седеше скръстила крака, мъчеше се да надвие прозявката и се мъчеше да си спомни подробности от съня си. „Пак сънувах, че съм вълк“. Най-добре си спомняше миризмите: дървета и пръст, братята й от глутницата, миризмите на кон и на сърна, и на човек, всяка различна от другите, и острата, лютива миризма на страх, винаги една и съща. В някои нощи вълчите сънища бяха толкова живи, че можеше да чуе воя на братята си дори след като се събудеше, а веднъж Брея я увери, че ръмжала насън и се мятала под завивките. Помисли, че е някаква глупава лъжа, но Талея го потвърди.

„Не бива да сънувам вълчи сънища — каза си. — Сега съм котка, не съм вълк. Аз съм Кет от каналите“. Вълчите сънища бяха на Аря от дома Старк. Ала колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърве от Аря. Все едно дали спеше под храма, или в стаичката под стряхата с дъщерите на Бруско, вълчите сънища продължаваха да я обладават нощем… а понякога и други сънища.

Вълчите сънища бяха хубавите. Във вълчите сънища тя беше бърза и силна, гонеше плячката си и глутницата тичаше по петите й. Другия сън мразеше, онзи, в който имаше два крака вместо четири. В него винаги търсеше майка си, препъваше се и залиташе сред пуста земя от кал, кръв и огън. Винаги валеше дъжд в онзи сън и тя чуваше писъците на майка си, но едно чудовище с кучешка глава не я пускаше да я спаси. В онзи сън тя винаги плачеше, като уплашено малко момиченце. „Котките никога не плачат — казваше си. — Вълците също. Това е просто един глупав сън“.

Лодката на Бруско се понесе под зелените медни куполи на Двореца на Истината и високите четвъртити кули на Престейните и Антарионите, преди да мине под огромните сиви арки на сладководната река към квартала, известен като Тинестото градче, където сградите бяха по-малки и не толкова величествени. По-късно през деня каналът щеше да е задръстен от гондоли и баржи, но в предутринния мрак водният път беше почти само за тях. Бруско обичаше да стига до рибния пазар точно когато Титанът заревеше, за да възвести появата на слънцето. Звукът прокънтяваше над лагуната, приглушен от разстоянието, но достатъчно силен, за да разбуди спящия град.

Бруско връзваше лодката до рибния пазар, който вече гъмжеше от продавачки на херинга и на треска, събирачи на стриди и миди, домакини, готвачи, слугини и моряци от търговските галери, всички се пазаряха шумно и оглеждаха сутрешния улов. Бруско минаваше от лодка на лодка, оглеждаше миди и раци и от време на време почукваше с пръчката си сандък или щайга.

— Тази — казваше. — Да. — Чук-чук. — И този тук. — Чук-чук. — Не, този не. Тук. — Чук.

Не беше много по приказките. Талея казваше, че баща им бил стиснат с думите толкова, колкото и с парите. Стриди, миди, раци, рапани, едри скариди понякога… Бруско ги изкупуваше според това какво изглеждаше най-добро всеки ден. На тях се падаше да отнесат сандъците и щайгите, които почукваше, на лодката. Бруско го болеше гръбът и не можеше да вдига нищо по-тежко от половница кафяв ейл.