Читать «Пир за врани» онлайн - страница 361

— Сестрите на мълчанието винаги с радост приемат вдовици. Животът им е мирен, живот на молитва и самовглъбение, и на добри дела. Носят утеха на живите и мир на мъртвите. — „И не говорят“. Не можеше да държи жена, която ще тръгне из Седемте кралства да разправя опасни приказки.

Фалайс се оказа глуха за здравия разум.

— Всичко, което направихме, беше в служба на ваше величество. „Горди с верността си“. Вие казахте…

— Помня. — Церсей се усмихна насила. — Ще останете с нас, милейди, докато намерим начин да ви върнем замъка. Позволете ми да ви сипя още чаша вино. Ще ви помогне да заспите. Уморена сте и сърцето ви боли, вижда се. Горката ми, мила Фалайс. Хайде изпий го, ето така.

Докато гостенката й се наливаше, Церсей отиде до вратата и повика слугините. Каза на Доркас да й намери лорд Кибърн и да го доведе веднага при нея. Джослин Суифт изпрати в кухните.

— Донеси хляб и сирене, месеник и ябълки. И вино. Жадни сме. Кибърн дойде преди храната. Лейди Фалайс междувременно бе изпила още три чаши и вече почваше да клюма, макар да се събуждаше от време на време, колкото да изхлипа. Кралицата отведе Кибърн настрана и му каза за глупостта на сир Балман.

— Не мога да позволя Фалайс да разнася приказки из града. Скръбта й ще свидетелства в нейна полза. Още ли ви трябват жени за вашата… работа?

— О, да, ваше величество. Кукловодките доста се изтощиха.

— Тогава я вземи и прави с нея каквото намериш за добре. Но щом слезе в черните килии… трябва ли да казвам повече?

— Не, ваше величество. Разбирам.

— Добре. — Кралицата отново надяна усмивката на лицето си. — Мила Фалайс, майстер Кибърн е тук. Той ще ти помогне да си починеш.

— Ох — въздъхна уморено Фалайс. — Ох, добре.

Щом вратата се затвори, Церсей си наля и изръмжа:

— Обкръжена съм от врагове и кретени.

Не можеше да се довери дори на собствената си кръв, не и на Джайм, някогашната й друга половина. „Трябваше да бъде моят меч и щит, силната ми десница. Защо толкова държи да ме тормози?“

Брон, разбира се, не беше нищо повече от дребна неприятност. Никога не беше вярвала искрено, че е приютил Дяволчето. Извратеното й братче бе твърде умно, за да позволи на Лолис да нарече жалкото си копеле на него, след като така със сигурност щеше да привлече гнева на кралицата към нея. Лейди Мериуедър беше изтъкнала това и беше права. Подигравката почти със сигурност бе дело на наемника. Можеше да си го представи как гледа сбръчканото си червено доведениче да смуче подутата бозка на Лолис с чаша вино в ръка и с нагла усмивка. „Хили се колкото щеш, сир Брон, скоро ще запищиш. Радвай се на малоумната си лейди и на откраднатия си замък, докато можеш. Дойде ли времето, ще те размажа като муха“. Може би трябваше да прати Лорас Тирел да свърши размазването, стига Рицарят на цветята да се върнеше някак жив от Драконов камък. „Би било апетитно. Ако боговете са добри, двамата може да се убият един друг, като сир Арик и сир Ерик“. Колкото до Стоукуорт… не, писнало й беше да мисли за Стоукуорт.