Читать «Пир за врани» онлайн - страница 36

Слънцето бе огряло върховете на кулите в яркочервено, но нощта все още се присвиваше под стените. Външният замък бе толкова заглъхнал, че можеше да повярва, че хората в него са мъртви. „Би трябвало да са. Не подобава на Тивин Ланистър да умре сам. Такъв човек заслужава свита от слуги, да го обслужва в ада“.

Пред вратата на Кулата на Ръката на пост стояха четирима копиеносци с червени наметала и с шлемове с лъвски гребени.

— Никой няма да влиза или напуска без мое разрешение — каза им тя. Изричането на заповедта не я затрудни. „Баща ми също имаше стомана в гласа“.

Вътре в кулата пушекът от факлите подразни очите й, но Церсей не се просълзи — баща й също нямаше да се просълзи. „Аз съм единственият истински син, който изобщо е имал“. Краката й застъргаха по камъка, докато се изкачваше. Мушицата все още трепкаше като полудяла във фенера на сир Озмунд. „Умри — помисли си кралицата. — Полети в огъня и да се свърши“.

Други двама стражи с червени плащове стояха горе на стълбището.

Червения Лестър измърмори съболезнование, докато тя ги подминаваше. Кралицата се беше задъхала, сърцето й тупкаше като полудяло. „Стъпалата — каза си. — Тази проклета кула има прекалено много стъпала“. Помисли си дали да не я събори някой ден.

Коридорът беше пълен с глупаци: говореха шепнешком, все едно че лорд Тивин спи и ги е страх да не го събудят. Стражи и слуги се заприсвиваха пред нея, ломотеха нещо. Виждаше розовите им венци и гърчещите се езици, но думите им не бяха по-смислени от бръмченето на мушицата. „Какво търсят те тука? Как са научили?“ По право трябваше да извикат първо нея. Тя беше кралицата регент, забравили ли бяха това?

Пред спалнята на Ръката стоеше сир Мерин Трант, с бялата си броня и наметало. Забралото на шлема му беше вдигнато и торбичките под очите му му придаваха сънен вид.

— Разкарайте тези хора — каза Церсей. — Баща ми в нужника ли е още?

— Пренесоха го в леглото му, милейди. — Сир Мерин й отвори вратата.

Утринната светлина се врязваше през кепенците и рисуваше златни решетки по пътеките, изпънати по пода на спалнята. Чичо й Кеван беше паднал на колене до леглото и се опитваше да се моли, но думите не искаха да излизат от устата му. До камината се бяха струпали стражи. Тайната врата, за която бе споменал сир Озмунд, зееше зад пепелта, не по-голяма от печка. За да мине през нея, човек трябваше да пропълзи. „Но Тирион е джудже“. Тази мисъл я ядоса. „Не, джуджето е заключено в килия“. Това не можеше да е негово дело. „Ста-нис — каза си тя. — Станис е зад това. Той все още има привърженици в града. Той или Тирел“.