Читать «Пир за врани» онлайн - страница 34

Церсей

Сънуваше, че седи на Железния трон, високо над всички.

Придворните долу бяха яркоцветни мишки. Велики лордове и горди дами коленичеха пред нея. Храбри млади рицари полагаха мечовете си в нозете й и молеха за благоволението й, а тя им се усмихваше отвисоко. А после джуджето се появи сякаш отникъде, сочеше я и ревеше от смях. Благородниците също започнаха да се кикотят, прикриваха усмивките си с шепи. Чак тогава кралицата разбра, че е гола.

Ужасена, се опита да се покрие с ръце. Шиповете и остриетата на Железния трон се впиха в плътта й, щом се сви да скрие срама си. Кръв потече по краката й, щом стоманените зъби задраха задника й. Опита се да стане и едното й ходило се хлъзна през процепа в огънатия метал. Колкото повече се бореше, толкова повече я поглъщаше тронът, късаше парчета плът от гърдите и корема й, режеше я по ръцете и краката, докато не станаха лепкави, червени и лъскави.

И през цялото това време брат й подскачаше и се смееше.

Смехът му още отекваше в ушите й, когато усети леко докосване по рамото и се събуди. За половин миг ръката сякаш бе част от кошмара и Церсей извика, но беше само Сенел, бледа и уплашена.

„Не сме сами“, разбра кралицата. Около ложето й бяха надвиснали сенки, високи фигури с плетени ризници, бляскащи под наметалата. Въоръжени мъже нямаха работа тук. „Къде са стражите ми?“ Един от натрапниците държеше фенер. „Не трябва да показвам страх“. Церсей оправи с ръка разчорлената си коса:

— Какво искате? — Един мъж пристъпи на светлината на фенера и тя видя, че наметалото му е бяло. — Джайм? — „Сънувах един брат, а другият дойде да ме събуди“.

— Ваша милост. — Гласът не беше на брат й. — Лорд-командирът нареди да дойдем да ви вземем.

Косата му беше къдрава като на Джайм, но братовата й коса беше ковано злато, като нейната, а на този мъж беше черна и мазна. Тя се вторачи в него объркана, докато той мърмореше за някакъв нужник и за арбалет, и спомена името на баща й. „Още сънувам — помисли Церсей. — Още не съм се събудила и кошмарът не е свършил. Тирион ще изпълзи изпод леглото и ще почне да ми се смее“.

Но това беше глупост. Джуджето беше в черните килии, осъден да умре този ден. Тя погледна ръцете си, завъртя ги да се увери, че всичките й пръсти са си на мястото. Прокара длан по ръката си — кожата беше настръхнала, но гладка. Никакви срезове нямаше по краката й, нито рани по ходилата. „Сън, просто сън. Твърде много пих снощи, тези страхове са породени от виното. Аз съм тази, която ще се смее довечера. Децата ми ще са в безопасност, тронът на Томен ще е сигурен, а моят малък извратен валонкар ще е с една глава по-нисък и ще гние“.

Джослин Суифт тикна чаша в ръката й. Церсей отци: вода, смесена с изцеден лимон, толкова стипчива, че тя я изплю. Чуваше трополящия в прозорците нощен вятър и виждаше със странна острота. Джослин трепереше като лист, уплашена също като Сенел. Сир Озмунд Черното котле беше надвиснал над нея. Зад него стоеше сир Борос Блънт, с фенера. При вратата бяха гвардейците на Ланистър, позлатените лъвове бляскаха на шлемовете им. Те също изглеждаха изплашени. „Възможно ли е? — зачуди се кралицата. — Възможно ли е да е истина?“