Читать «Острието на Тишал» онлайн - страница 532

— Не, не ми е син — отвърна безгрижно той. — Но може да е твой.

Аз го зяпнах с отворени уста и примигнах.

— Сигурно се шегуваш.

— Не. Точно това му е забавното. Майка му е била от Кориш, работила е като проститутка в „Екзотична любов“; по онова време не съм се навъртал там — не можех да си позволя да надникна през шибаната врата, камо ли да си взема момиче. Моето място беше при Фейдър в Лабиринта.

— При Фейдър — повторих с глух глас, връхлетян от спомени. — Помня Фейдър.

— Ами да, вече е мъртва. Ти си работил в „Екзотична любов“, нали?

Кимнах вдървено.

— Помниш ли едно момиче на име Марте? Тъмна кожа, дребничко?

— Марте… мисля, че да.

— Да си я чукал?

— Каин…

— Стига, де, можеш да ми кажеш. Чукал ли си я?

— Аз… не съм сигурен. Може и да съм. Правех много секс в онези години, Хари, и рядко бях трезвен.

— Ами той има твоята фигура. Не знам какъв цвят са били очите ти преди операцията…

— Сини.

Той сви рамене.

— Освен това притежава онази сила на ума и другите глупости, а ти си първокласен магьосник, нали? Трябва да признаеш, че е възможно.

— Да — промърморих аз. — Сигурно трябва.

Всичко това премина през мислите ми, докато го гледах в Голямата зала. Опитах се да го убедя да оттегли молбата си; все пак той не беше мой поданик. Всяко наказание за престъпленията му трябваше да излезе от Съвета на братята, защото той бе запазил поста на Посланик със съответния дипломатически имунитет.

— Не ми говори за закони — каза ми той тогава. — Не искам закони. Искам правосъдие.

Молбата му ме трогна и аз неохотно се съгласих.

— Ето какво ще е твоето наказание, Рейт от Анхана. — Посочих локвата от масло, събираща се върху стъпалото. — Сега ти си проходът за амбицията на Слепия бог да завладее този свят; чрез теб силата му продължава да търси начин да ни отрови. Наказанието ти е да му се противопоставяш с всеки свой дъх и да се бориш ежедневно, за да поправиш вредите, които ни е нанесъл чрез теб.

— Как бих могъл…? — рече той.

— Не можеш. Ще се бориш неуморно до последния си ден с ясното знание, че накрая те очаква поражение. С ясното знание, че ако се пречупиш, нещата, които обичаш, ще започнат да умират.

Той остана един дълъг миг на колене, с наведена глава; след това, без да каже нито дума, хвана подгъва на робата си и забърса маслото, което се беше стекло от ръката му. После опря чело до петното, изправи се и се отдалечи.

Гледах го безмълвно.

— Това беше доста жестоко.

Зад дъбовия трон има една малка ниша. Вътре има стол, който е разположен така, че човекът, който седи в него, да може да гледа през незабележимата шпионка, скрита в гравюрите по стената; сухият, мрачен глас се разнесе точно от тази шпионка.

— Така ли мислиш? Това не беше наказание, а дар — отвърнах тихо аз. — Дадох му цел в живота. Смисъл.

— И на това ако му викаш дар. А следващата Коледа какво? Само картички?

Позволих се да се изкискам тихо.

— Все още ми се иска да ми позволиш да ти дам титла.