Читать «Острието на Тишал» онлайн - страница 10

— Толмън е малоумник — рече Майкълсън. — За него е по-важно да те накара да направиш нещо по неговия начин, отколкото да те научи на нещо, което ще ти помогне да оцелееш.

— Точно на това искам да се науча. Как да оцелея.

— А аз какво печеля от това?

Свих рамене.

— Шанс да скъсваш от бой Бизнесменско синче всеки ден в продължение на четири месеца.

Той ме измерваше дълго време със студен поглед. Борех се с желанието си да се размърдам. Най-накрая Хари с едно плавно движение зае бойна поза.

— Ставай.

— Няма ли да си сложиш бронята?

— А според теб трябва ли да си я слагам?

Въздъхнах.

— Няма значение.

Застанах срещу него и заех неговата поза. Знаех, че няма намерение да ми вика „Готов… Бой!“ като в учебните спаринги, така че бях подготвен, но той изведнъж стрелна поглед надолу, към слабините ми. Веднага свалих ръце, за да се предпазя от ритник там, и той моментално заби такъв шамар в лявото ми ухо, че черепът ми закънтя.

— Първи урок. Това се нарича измама на зрението, Хансен. Всеки път, когато те видя да ме гледаш в очите, ще получаваш по шамар.

Тръснах глава, за да се отърва от звънтенето в ушите ми, и вдигнах ръце. Майкълсън се тупна в гърдите.

— Гледай тук. Винаги гледай тук. Така обхващаш с поглед цялото тяло — очите лъжат, Хансен, но гърдите винаги са честни. А ритникът в слабините не се блокира с ръце, а се поема с бедрото. Всеки път, когато отпуснеш ръце, ще получиш шамар. Разбираш ли ме?

— Да, мисля, че започвам да…

Той ме измлати с десен ъперкът под сърцето и ми изкара въздуха.

— Втори урок. Най-подходящият момент да удариш някого е, когато си е свалил гарда. Най-подходящият момент да спипаш някого със свален гард е, когато дърдори нещо. Когато говориш, мислиш какво ще кажеш след това, а не…

Измлатих го внезапно право в зъбите. Кокалчетата ме заболяха адски. Той отстъпи няколко крачки и докосна устата си. Пръстите му веднага се обагриха в червено и той ми се ухили.

— Знаеш ли — каза, — може би даже има съвсем минимален шанс да започна да те харесвам.

Това започва да се получава — помислих си. — На път към Отвъдие съм.

5.

Седмица по-късно седях в кабинета на Чандра и толкова голяма част от тялото ми беше със зелени, жълти и морави петна, че сякаш някой беше мушнал в душа ми пакет с бои за рисуване.

— Искам разрешение да използвам залата за ВП.

Ректорът ме погледна така, сякаш съм някаква нова разновидност на хлебарка.

— Вило ми видеофонира тази сутрин. Искаше да знае как напредва Майкълсън. Излъгах го. Казах му, че всичко е наред.

— След десет дни — казах аз търпеливо — на Хари му започва втората част по Виртуални приключения. Нали искате да си вземе изпита? Мисля, че трябва да ми окажете малко съдействие.

— Времето ти изтича, Хансен. Не мисля, че можеш да научиш на много неща този студент, като му позволяваш всеки ден да те пребива до несвяст.

— Да позволявам? Администратор, вие никога не сте го виждали да се бие.