Читать «Библиотекарите» онлайн - страница 12

Поне до девети февруари.

Когато Нанси пристигна, Уил седеше изправен, със сресана коса и измити зъби. Инстинктивно се ухили по онзи глуповат начин, по който се усмихваше винаги, когато е оплескал нещата.

А тя просто стоеше до леглото му и плачеше.

– Здрасти, дечко - каза ѝ той.

Изглеждаше толкова малка и крехка. „Отслабнала е, помисли си той. - Горкото хлапе. Ама че гадости ѝ причинявам“.

Когато Нанси беше по-млада, стресът я караше да пълнее. Сега беше обратното. През първите години на брака им той си позволяваше малки забележки, които първо я депресираха, а после я накараха да мине на диета. Но когато тя стигна средата на трийсетте и започна сериозно да се катери по стълбицата на ФБР, нещо се промени. Може би заради напрежението от отговорната работа, товара на брака с тип като него или заради усилените упражнения всяка сутрин, но тялото ѝ стана стройно и стегнато. Уил нямаше основания за оплакване.

Разликата им беше почти двайсет години. Тя все още бе сравнително млада жена; той пък влизаше в капризните си години, както сам се изразяваше. Смяташе се за прекалено предвидим, докато за него Нанси бе променлива като вятър. Понякога избухваше като бомба, настоятелна и адски самоуверена, друг път се държеше като пале, жадуващо за внимание и изтерзано от съмнения. Понякога горчиво се оплакваше, че ѝ се налага да живее във Вашингтон, и то като самотен родител, с което го караше да се чувства долнопробен егоист, друг път заявяваше, че ѝ е дошло до гуша от бюрокрацията в столицата и страшно ѝ се иска да си обере крушите и да се премести във Флорида.

А сега и това.

– Аз не... - така и не успя да завърши изречението.

– Ела тук - каза той.

Перилата на леглото бяха свалени. Тя се наведе и го целуна, като измокри бузата му със сълзите си. Той я прегърна със свободната си ръка, онази без системата. Опита се да я притисне към себе си, но беше слаб като котенце.

– Съжалявам - рече.

Тя се изправи.

– За какво?

– За това, че съм ти трън в задника.

– Откога започна да се извиняваш за това?

– Май е нещо ново.

– Няма да продължи дълго. Господи, Уил, мислехме си, че ще те изгубим.

– Аз съм ОХ, забрави ли?

– Знаеш какво имам предвид. Като Марк Шакълтън.

Марк Шакълтън, онзи с пощенските картички, който действаше с чувство за безнаказаност, защото знаеше, че е ОХ. Застрелян в главата от агентите на Зона 51 преди 15 години. Още беше жив. Като зеленчук - в кома.

– Много изстрада заради мен. Радвам се, че не свърших като Шакълтън. Сутринта се видях с доктор Заври-ѝ-го-в-задника. Каза, че ме лекували по някакъв нов начин.

– Доктор Розенберг. Освен ако не я смяташ за някаква досадна тъпачка заради това, че се държи официално.

Той се усмихна.

– Виждаш ли, пак спорим. Също като преди.

– Липсваше ми.

Той кимна и я засипа с въпроси:

– Как я караш? Къде си отседнала? Къде е Филип?

– Опитвам се да държа всичко под контрол, особено Филип. Той отново тръгна на училище, в момента е в къщата на Анди. Родителите на Анди са страхотни. Аз пък съм отседнала в един хотел наблизо.