Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 363
Тери Хейс
Чух стъпки по отломките - здравенякът беше за отвличане на вниманието, нападението дойде отзад. Никакво време за мислене. Трябваше да взема решение. Да или не? Старт или не?
Натиснах един бутон на телефона - силно и кратко.
Решението се оказа правилното. Пръстът ми едва се бе отделил от клавиатурата, когато ми скочиха - много бързо и професионално. Бяха двама. Паднах на колене, обаче преди това успях да натреса единия по ларинкса с лакът, така че той се свлече в адска болка. Другият ме хвана отзад и започна да ме удря с юмрук по лицето. Усетих, че скулата ми отива. Бих могъл да отвърна, но това беше представление - нямаше нужда да ме пребиват, по-късно щях да имам нужда от всичките си сили.
Улових се за лицето и се проснах в прахоляка. Вече броях. Четири минути. Двеста и четирийсет секунди.
Двеста трийсет и две. Двеста...
Мъжът с отеклия ларинкс се изправи и се присъедини към другия. Видях лицето му. Беше като бик - набит, късо подстриган, в очите му имаше жестокост, каквато рядко се вижда извън затвора. Бях го виждал и преди, както и изражението му - на полицейска снимка, предоставена от гръцката полиция. Спомних си, че този тип наистина има много дебела кожа. Беше Патрос Николаидис, бащата на Христос. Кръстника беше напуснал ограденото си имение.
С помощника му измъкнаха пистолета от колана ми, разкъсаха ризата ми, опипаха чатала ми, свалиха обувките ми, за да видят дали нямам скрити оръжия. Срязаха джобовете ми и взеха портфейла, ключовете и телефона. След това Николаидис извика на Кумали:
- Донесе ли ги?
Тя му подхвърли полицейски белезници и двамата с другия извиха ръцете ми отзад и стегнаха китките ми толкова силно, че след двайсетина минути тъканите щяха да започнат да умират поради липса на кръв. След като се увериха, че са ме обезвредили, се изправиха, взеха оръжията си, счупиха телефона ми, пуснаха го до беретата ми и продължиха да дишат тежко. Говореха на смесица от гръцки и албански, но не беше трудно да се досетя какво си казват - тези американски агенти не са и наполовина толкова добри, колкото си мислят, особено ако се изправят пред истински здравеняци от Балканите.
След това старият бик пристъпи напред - държеше приличен глок, - погледна ме, както лежах с физиономия в прахоляка и закопчани зад гърба ръце, и ме изрита в ребрата с всички сили с подкованата си отпред обувка.
- Това ти е за гърлото ми - изхриптя и направи знак на помощника си и здравеняка - и двамата носеха автомати „Скорпион“ - да ме изправят.
Успях да не повърна от ритника в ребрата, олюлях се и погледнах Кумали.
- Какво значи това? - попитах през зъби. Дишах на пресекулки, защото болката в лицето и гръдния кош идваше на остри пристъпи. Този път не се преструвах. Изобщо. Това не беше разходка в парка.
- Не трябваше да пресичаш българската граница с наетата кола - каза Кумали. - Беше глупаво - там има камери за разпознаване на регистрационни номера.
