Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 362

В секундите преди да ме хванат просто трябваше да натисна бутон от клавиатурата. Който и да е.

Брадли нямаше да отговаря. Щеше да провери номера и да започне да отброява времето. Точно четири минути след това щеше да вземе телефона на бавачката, да го изключи от зарядното и да набере Кумали. Тя щеше да види кой я търси и щеше да отговори, притеснена да не би да се е случило нещо с детето. И щеше да научи нещо, което щеше да промени ситуацията.

Четирите минути бяха много важни. Това беше времето, което прецених, че ще мине, след като ме хванат, докато Сарацина се появи от тъмнината. Ако телефонът на сестра му зазвънеше прекалено рано, той щеше да разбере, че нещо не е наред, и щеше да изчезне в руините. Как да въздействаш на човек, след като избяга?

Ако телефонът на Кумали зазвънеше прекалено късно, щях да си имам сериозни неприятности. Сарацина отчаяно искаше да разбере кой е предателят, а не разполагаше с достатъчно време. Не би пропилял и минута в учтиви разговори и бях сигурен, че има подръка нещо от рода на акумулатор на дванайсет волта и кабели. Както знае всеки, който се занимава с изтезания, това средство се пренася лесно, достъпно е и ако не ти пука колко ще навредиш на жертвата, въздейства невероятно бързо. Не бях сигурен, че ще издържа дълго.

„Четири минути, не ме прецаквай, Бен“.

Минахме покрай купчина боклук - парчета стъкло, празни бирени бутилки, капак от хладилна чанта. Изглежда, през годините тук бяха влизали доста хлапета, за да се забавляват.

До купчината имаше дълго мраморно корито, използвано някога от знатните граждани, за да си мият краката. Пълнеше се през устата на каменна горгона. В единия край беше счупено и трябваше да обърна по-голямо внимание - наскоро беше зазидано с камъни и пълно с вода. Умът ми обаче беше другаде - чаках да ме нападнат, да натисна вълшебния бутон, преди да ми извият ръцете зад гърба.

Излязохме под слънчевите лъчи, които проникваха през пропадналия таван, и видях, че пътят напред изчезва в купчини изпопадала зидария.

Това беше краят. Бях в капан и единственото спасение беше показалецът на лявата ми ръка.

32.

-      Объркахме пътя ли? - попитах и посочих купчината отломки напред.

Кумали вече не беше сама.

Първият наемник, когото бях видял, беше излязъл от прикритието си. Гледаше ме от упор, без да се крие, пазеше изхода.

Беше здравенякът, единият от двамата, влезли в хотелската ми стая. Още беше с коженото яке и впитата тениска. И чак тогава, може би защото го виждах в плът и кръв, може би защото сетивата ми бяха крайно изострени, но си дадох сметка, че съм го виждал на снимка, преди много време - ухилен, на яхтата на Христос Николаидис, закотвена в Санторини.

Тогава разбрах от кой наркокартел Кумали е потърсила помощ и защо - когато старецът от Солун е чул, че става дума за агент на американското разузнаване, е приел поканата с радост.

-      И ти ли се разхождаш? - попитах здравеняка. - С децата ли си?

Не биваше да си мислят, че подозирам нещо, трябваше да са сигурни, че изненадата е на тяхна страна, иначе Сарацина можеше да разбере, че му се готви капан.