Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 360

Веднага щом бавачката превела момчето се усмихнало и се поклонило на Брадли.

Бен и Марси нямаха деца и за Бен те бяха повече или по-малко представители на извънземна раса, но не е имало как да остане безразличен към силното желание на детето за нещо толкова просто - да го заведат на пикник. При мисълта за това, което трябвало да направи, в него се надигнало отвращение, но знаел, че няма избор: страданието на едно дете е нищо в сравнение с епидемия от едра шарка. Направил знак на бавачката да тръгне по коридора, към вътрешността на къщата.

В кухнята веднага спуснал щорите и заключил задната врата. Едва тогава се огледал.

Къщата била традиционна бодрумска къща, а кухнята, подобно на повечето наоколо, имала много висок скосен таван, за да помага да се разсейва топлината. В средата, високо горе, на напречна греда висяла лампа. Била окачена на солиден месингов болт и Брадли решил, че ще е идеален.

Обърнал се към бавачката, поискал телефона ѝ и го включил в зарядното, което било на кухненската маса. Идеята била добра - ако батерията на телефона умре в критичния момент, всичко щеше да отиде по дяволите.

Бавно и отчетливо обяснил на бавачката, че има силното желание тя и момчето да останат невредими.

-      Това обаче няма да е така - добавил, - ако опиташ да избягаш, ако се позвъни на вратата и отвориш, или посегнеш към телефона. Ще правиш точно каквото ти кажа, разбираш ли?

Тя кимнала, след което Брадли седнал, прибрал пистолета така, че да може да го извади моментално, отворил найлоновата торба от магазина и извадил дебело въже.

Малкият - заинтригуван - дошъл и седнал до него. Заедно почнали да правят примката.

31.

Вървях пред Кумали все по-навътре в тунела. По стените се виждаха фрагменти от древни мозайки, огромни пукнатини прорязваха сводестия таван след столетия земетресения, тишината беше потискаща.

От двете страни се виждаха останките на помещения, наричани някога hypogeum - подземията и килиите, в които държали робите и животните, използвани в битките на арената, и ме обзе дълбока меланхолия от присъствието ми на такова място. Сякаш страданията се бяха пропили в камъка.

Кумали посочи затворените с решетки килии. Говореше малко по-бързо от обичайното, малко по-нервно:

-      Килиите са побирали само няколкостотин души. Огромните спектакли и морските битки, при които са избивали хиляди затворници или роби, се провеждали изключително в Колизеума. Тук, в провинциите, докъдето не са стигали богатствата на цезаря, е имало най-вече гладиатори, които са пресъздавали известни митове. Разбира се, тези митове също са били ужасно популярни - много насилие, почти никакъв сюжет.

-      Като холивудските филми - отвърнах през пресъхнали устни. Опитвах да се държа нормално. Кумали сякаш не ме чу.

Свихме под прав ъгъл, излязохме от тунела и видях амфитеатъра. Кумали не беше излъгала - симетрията, почти недокоснатите от времето мраморни колонади и невероятните размери наистина бяха нещо забележително. Както и тишината. Под проникващите лъчи на палещото обедно слънце Театърът на смъртта сякаш бе смълчан в очакване на ново представление.