Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 35

Когато наместих куфарчето си - анонимен млад бизнесмен излиза от сянката сред безликия чуждестранен свят - си мислех за един покоен оратор и писател. Според Едмънд Бърк проблемът с войната е, че тя обикновено изяжда самите неща, за които се воюва — справедливост, морал, човечност, и нямаше как да не се замисля колко много пъти бях действал в нарушение на най-дълбоките ценности на нашата страна - за да ги защитя.

Замислен, се запътих към малкия мост през реката. От края на Стария град до хотела, в който бях отседнал, има осемстотин крачки. Осемстотин крачки, около четири минути - това дори не е мигване в сравнение с историята — и въпреки това се оказа, че в същия този момент неколцина побъркани са поели живота ни в свои ръце.

13.

Фоайето беше пусто. Портиера го нямаше, пиколото не беше на мястото си, на рецепцията нямаше никого. По-смущаваща беше тишината. Извиках и когато никой не се обади, влязох в бара в единия край на фоайето.

Всички служители бяха там и бяха впили очи в телевизионния екран. В Женева беше малко преди три. Следобед. В Ню Йорк беше девет сутринта. Датата - 11 септември.

Първият самолет току-що се бе разбил в северната кула на Световния търговски център и повтаряха кадрите отново и отново. Няколко водещи спекулираха, че може да е дело на терористи, и тези предположения бяха посрещнати с радостни възгласи от неколцина швейцарски идиоти в бара. Говореха френски, но след летата, които прекарвахме във Франция, знаех езика достатъчно, за да разбера, че хвалят куража и изобретателността на този, който го е извършил.

Замислих се за всички онези хора у дома, в Ню Йорк, които гледат същите тези кадри, знаят, че близките им са някъде там, в горящата сграда, и отчаяно се молят те някак да успеят да се измъкнат. Може и да има нещо по-лошо от това да гледаш по телевизията в реално време как семейството ти загива, но някак в онзи момент не ми идваше наум.

В джоба си имах пистолет - керамика и пластмаса, за да не го залавят детекторите за метал като онези в банката на Бюхер - и бях достатъчно гневен, за да си помисля дали да не го използвам.

Докато се борех с емоциите си, полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ се заби в южната кула. Всички в бара, дори идиотите, се стъписаха. Спомням си, че след първоначалния писък всички притихнаха, но може и да не е било така - знам само, че изпитах кошмарното усещане за колизия между два свята. Великата република сякаш се разтърси върху осите си.

Сам, далеч от дома, изпитах страх, че вече нищо никога няма да е същото - за първи път в историята враг отнемаше живота на американци на територията на Съединените щати. И не само това - бяха унищожили емблема, която в определен смисъл представляваше нацията - амбициозна, модерна, винаги устремена към висините.

Никой не можеше да каже колко дълбоки ще са щетите, но животът в бара се пръсна на хаотични парчета - звънящ телефон, към който не посяга никой, димяща в пепелник пура се превръща в пепел, телевизията се мята между непосредственото минало и ужасяващото бъдеще.