Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 21

Отидох до дневната. Никога не бях влизал там, а сега заварих целия екип, четирийсетина души. Усмихваха ми се. В един кошмарен момент си помислих, че ще започнат да ръкопляскат. Шефът на екипа - тип, чието лице беше сглобено от резервни части, каза нещо, което не разбрах. След това Уондърбра ми протегна ръка и каза, че било просто работа, че се надявала да не останат лоши чувства.

Канех се да ѝ предложа да се качим горе, за да си припомним актовете ѝ на насилие, някои от които с неприкрито сексуален характер, но шефът на екипа каза нещо, което ме накара да спра - реших, че подобни мисли са недостойни за човек, получил написано на ръка писмо от президента на Съединените щати. Беше оставено на масата и седнах, за да го прочета. Под внушителния печат в синьо и златно пишеше, че пълно и цялостно разследване е изчистило всякакви съмнения в злодеяние. Президентът ми благодареше за това, което според него било голям кураж „над и отвъд повелята на дълга“.

„На враждебна територия, далеч от всяка възможност за помощ и спасение, изправен пред необходимостта за предприемане на незабавни действия, вие не се поколебахте и не помислихте за себе си...“ - пишеше той.

Пишеше още, че макар и да е невъзможно обществеността да научи за направеното от мен, той лично и цялата страна били дълбоко благодарни за службата ми. Някъде се споменаваше и думата „герой“.

Отидох до вратата. Усещах насочените към мен погледи, но не им обръщах внимание. Излязох и се загледах в монотонния пейзаж. Изчистени „всякакви съмнения в злодеяние“ пишеше в писмото и докато мислех за това и за другата дума, която беше използвал, в мен се породи вихрушка от емоции. Питах се какво ли биха си помислили Бил и Грейс, биха ли се гордели с мен сега, след като толкова време не им давах никакви поводи за това?

Чух гуми на кола да хрущят по дългата чакълена алея и да спират пред къщата, но не обърнах внимание. Ами мъртвата жена в Детройт? Онази със стряскащо сините очи, на които приличат моите? Тя ме е обичала, сигурен съм в това, но ми се струваше странно, след като едва я познавах. Какво щеше да си помисли тя, майка ми, ако имаше как да ѝ кажа?

Стоях там - със свити заради вятъра рамене и сред вихър емоционални отломки, - докато не чух, че вратата се отваря. Обърнах се - шефът на екипа и Уондърбра стояха на верандата. С тях беше възрастен човек, който току-що беше пристигнал с колата. Познавах го отдавна. Няма значение как се казваше - по условие никой не беше чувал за него. Директорът на Дивизията.

Той слезе бавно по стълбите и застана до мен.

-      Прочете ли писмото? - попита ме. Кимнах. Той сложи длан на рамото ми и леко стисна - неговият начин да ми благодари. Вероятно си даваше сметка, че каквото и да каже, не може да си съперничи с печата в синьо и златно.