Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 89

Дориан бе достатъчно умен, за да не се противи и да се остави приятелят му да го изведе във фоайето. Двамата спряха на прага на залата.

— Какво правиш ти тук? — изсъска Каол.

— А ти? — отвърна Дориан. Опитваше се да говори тихо, но знаеше, че във въпроса му има повече смисъл. Каол непрекъснато го предупреждаваше колко е опасно да се навърта към Селена. Какво тогава търсеше той в покоите й по това време?

— В името на Уирда, Дориан! Тя е асасин. Моля те, кажи ми, че не си идвал тук и преди.

Принцът не можа да скрие усмивката си.

— Дори не искам да изслушам обясненията ти. Безразсъден идиот. Махай се!

Каол го сграбчи за яката. Дориан щеше да го удари, но капитанът бе твърде бърз. Докато разбере какво става, престолонаследникът се озова в коридора, а вратата се затръшна и заключи под носа му.

По някаква причина не спа добре тази нощ.

Каол Уестфол си пое дълбоко въздух. Какво търсеше тук? Имаше ли право да се отнася с престолонаследника на Адарлан по този начин, когато самият той действаше безразсъдно? Не можа да разбере защо се бе ядосал толкова, когато видя Дориан на прага. Не искаше да разбира. Не бе ревност, а нещо отвъд нея... нещо, което превръщаше приятеля му в някой друг, в непознат. Той бе сигурен, че тя е девица. Дали Дориан го знаеше? Вероятно щеше да го заинтригува още повече.

Той въздъхна и отвори внимателно вратата, като направи гримаса, когато тя изскърца жално.

Все още бе в роклята си и макар да бе красива, това не можеше да скрие истината за асасина. Виждаше се в здравата й челюст, в извивката на веждите, в съвършено неподвижната й фигура. Тя бе острие, изваяно от Краля на асасините, заспал звяр — пума или дори дракон, — а силата струеше от цялото й тяло. Той поклати глава и влезе в спалнята.

Тя отвори едното си око при звука на стъпките му.

— Още не е сутрин — измърка и се завъртя на другата страна.

— Донесох ти подарък. — Почувства се невероятно глупаво и за момент се изкуши да побегне.

— Подарък ли? — повтори тя по-ясно, след което се обърна към него и премигна.

— Нищо особено, раздават ги след края на празненството. Дай си ръката.

Тук излъга, поне донякъде. Наистина ги раздаваха, но само на придворните дами — той бе отмъкнал една от кошницата. Повечето от жените никога не ги носеха — най-много да ги подхвърлят на любимите си слугини.

— Дай да видя — лениво протегна ръката си тя.

Каол бръкна в джоба си и извади подаръка.

— Ето. — И го постави върху дланта й.

Тя го разгледа и се усмихна сънено.

— Пръстен. — Сложи си го. — Много е хубав.

Бе обикновен — направен от сребро, единствената му украса бе аметист. Повърхността на скъпоценния камък бе гладка и светеше към асасина като пурпурно око.

— Благодаря ти — каза тя и клепачите й се затвориха.