Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 90

— В рокля си, Селена. — Беше се изчервил като домат.

— Ще се преоблека след малко. — Нямаше да го направи. — Само да подремна...

И после заспа с ръка на сърцето. Пръстенът блещукаше в тъмното. Капитанът въздъхна сърдито, след което взе една завивка и я метна отгоре й. Бе изкушен да махне пръстена от ръката й.

Но изглеждаше някак умиротворена с него. Той почеса врата си, все още пламнал, и излезе от стаята й.

През цялото време не спря да мисли как да обясни на Дориан всичко това.

25.

Селена сънуваше. Отново вървеше по дългия таен коридор, но този път нямаше нито свещ, нито прежда, с която да намира пътя си. Избра десния портал, понеже другите два изглеждаха тъмни и неприветливи, а той бе топъл и приятен. Освен това ухаеше — не на плесен, а на рози. Коридорът се виеше и Селена осъзна, че слиза по тясно стълбище. По някаква незнайна причина, избягваше да докосва камъните. Стълбището продължи да се спуска надолу, а тя следваше уханието на рози всеки път, когато пред нея изникнеше нова арка. Точно когато се умори да върви, стигна края на стълбите и спря. Стоеше пред стара дървена врата. В центъра й имаше бронзово чукало под формата на глава на бик. Изглеждаше, сякаш се усмихва. Тя зачака порива на ужасния вятър, който да донесе звука от нечий плач или отново да направи коридора студен и влажен. Той обаче остана топъл, а въздухът ухаеше все така прекрасно. Селена събра кураж и натисна дръжката на вратата.

Без да издаде и звук, тя се отвори.

Селена очакваше да се озове в забравена тъмна стая, но вместо това завари нещо съвсем различно. От малка дупка в тавана се процеждаше лунна светлина, която падаше върху красива мраморна статуя, полегнала върху каменна плоча.

Или не... не беше статуя.

А саркофаг.

Намираше се в гробница.

На тавана бяха изобразени дървета, които разперваха клони над спящата женска фигура. До нея имаше втори саркофаг, изобразяващ мъж. Защо лицето на жената бе осветено, а това на мъжа оставаше в сянка?

Той бе красив, с късо подрязана брада, високо чело и прав нос. Между ръцете си държеше каменен меч, чиято дръжка почиваше върху гърдите му. Дъхът й спря. На главата му имаше корона.

Но и жената имаше корона — не огромна и грозна, а елегантна и със син скъпоценен камък в центъра. Косата й бе дълга и падаше на вълни и Селена можеше да се закълне, че е истинска.

Лунната светлина огря лицето и Селена потръпна, когато протегна ръка, за да докосне гладката незасегната от времето буза.

— Коя ли кралица си била? — рече тя на глас, а думите й отекнаха в празната стая. Прокара ръка по устните, а после и по веждите. Очите й се присвиха. На повърхността имаше издълбан знак, на практика невидим за окото. Тя го проследи с пръст. Реши, че лунната светлина й пречи да го види, и го заслони с ръка.

Диамант с две стрели забити в него, с вертикална линия през центъра.

Знакът на Уирда, който бе видяла по-рано. Кръвта й се смрази и тя отстъпи назад от саркофага. Това бе забранено място.

Препъна се и залитна, след което се загледа в пода. Зяпна.

Той бе покрит със звезди, с изображения на нощното небе. Таванът пък изобразяваше земята.