Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 68

Тя вдигна ръце във въздуха.

— Знаеш ли, всъщност се чувствах малко виновна. Само малко. И сега разбирам защо не е трябвало. Мразя да стоя затворена в онази стая, мразя всичките ви стражи и глупости, мразя това, че ме караш да се правя на заспала, докато Бруло засипва Каин с похвали, а аз си седя незабелязана и посредствена. Мразя да ми казват какво мога и какво не мога да правя. И най-много мразя теб!

— Приключи ли? — тропна с крак по пода той.

По лицето му нямаше и следа от милост. Тя стисна зъби, докато излизаше от залата, стиснала юмруци и мъчеща се да сподави порива да му избие зъбите.

19.

Седнала до огнището в залата, Калтейн наблюдаваше как херцог Перингтън разговаря с кралица Джорджина на подиума. Бе срамота, че Дориан си бе тръгнал толкова бързо още преди около час. Тя дори не бе имала шанса да поговори с него. Което бе изключително дразнещо, предвид, че бе прекарала по-голямата част от сутринта, за да се облече както подобава. Гарвановочерната й коса бе елегантно сплетена, а кожата й блестеше в розово от фината блестяща пудра, които бе посипала по лицето си. И макар корсетът на жълто-розовата й рокля да притискаше ребрата й, а перлите и диамантите по шията й да я задушаваха, тя остана с високо вдигната глава, готова за среща. Дориан наистина си бе тръгнал, но присъствието на Перингтън бе неочаквана изненада. Херцогът рядко посещаваше кралския двор — сигурно ставаше нещо важно. Калтейн стана от стола си, когато херцогът се поклони и се насочи към вратите. Когато тя застана на пътя му, той спря и я огледа, а в очите му прочете такава лъст, че едва не я накара да се разтрепери.

— Милейди — рече той и се поклони ниско.

— Ваша милост — усмихна се тя и сподави погнусата си.

— Надявам се, сте добре — рече той и предложи ръката си, за да я отведе от залата. Тя се усмихна отново и я пое. Бе леко закръглен, но усети здравите му мускули.

— Прекрасно, благодаря ви. А Вие? Отдавна не съм Ви виждала.

Прекрасна изненада е, че ни посетихте.

Перингтън се ухили и разкри жълтите си зъби,

— И Вие ми липсвахте, милейди.

Тя се опита да не прави гримаса, когато дебелите му космати пръсти започнаха да мачкат нежната й кожа. Вместо това деликатно наклони глава към него.

— Надявам се, че Нейно Величество е добре. Приятен ли бе разговорът ви?

Бе опасно да шпионира, особено предвид факта, че се ползваше с одобрението на кралицата. Срещата й с херцога миналата пролет си бе чист късмет, а това, че го бе убедила да я покани в двора — най-вече с намек какво го очаква, когато се озоват далеч от гувернантката в дома на баща й — не бе особено трудно. Тя обаче не беше дошла само за да се радва на живота си като придворна дама. Бе уморена да бъде дребна благородница, която чака да се омъжи за този, който плати най-много, бе отегчена от дребните интриги и лесно манипулируемите глупаци.

— Нейно Величество е много добре — отвърна Перингтън и поведе Калтейн към покоите й. Стомахът й се сви. Той не криеше, че я иска, но все още не я бе набутал в ложето си. Хора като Перингтън обаче винаги получаваха това, което искат... и тя нямаше време, през което да намери начин как да се измъкне от собствените си намеци, които бе отправила по-рано тази година.