Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 65

Дориан натъпка свитъка в джоба на жакета си. Безпокойството отказваше да го напусне.

— Ще си помисля — отвърна той и преди тя да може да му отговори, слезе от подиума. Незабавно към него се приближиха пет млади жени, които го попитаха как е, танцува ли му се, с кого ще ходи на бала по случай Самхейн. Думи, думи, толкова думи, които не казваха нищо. Дориан загледа жените тъпо. Дори не помнеше имената им.

Надникна над перлените им глави, за да намери пътя към изхода. Чувстваше, че ще се задуши, ако остане тук прекалено дълго. Сбогува се учтиво с дърдорещите придворни, а списъкът с невестите бе като въглен, който прогаря дрехите и стига направо до кожата.

Дориан тръгна по коридорите на замъка с ръце в джобовете. Кучетата не бяха в колибите си, а по следа навън. Искаше му се да провери как е една от бременните хрътки, макар да знаеше, че не може да предвиди какви ще са кученцата, докато тя не ги роди. Надяваше се на чистокръвни, но майка им имаше навика да хойка. Бе най-бързото му куче, но така и не бе заглушил зова на дивото в нея.

В момента не знаеше какво точно прави. Просто имаше нужда да се разходи. Нанякъде. Където и да е.

Дориан разхлаби копчетата на жакета си. Точно тогава от отворената врата до него се разнесе звънът на мечове. Той се спря и разбра, че се е озовал пред тренировъчната зала на шампионите. А там...

Беше тя.

Златистата й коса се спускаше на вълни, тя отбиваше оръжията на трима стражи, а мечът бе като продължение на ръката й. Сякаш не се биеше със стражите, а танцуваше с тях.

Някой изръкопляска отляво и четиримата дуелиращи спряха задъхани. Дориан видя как на лицето на асасина разцъфтява усмивка. Потта караше бузите й да блестят, а сините й очи сияеха.

Наистина бе много хубава.

Тази, която ръкопляскаше, се оказа принцеса Нехемия. Не бе облечена с обичайната си бяла рокля, а в тъмна туника и отпуснати панталони. Държеше гравиран жезъл в ръката си. Принцесата потупа асасина по гърба и каза нещо, от което момичето се разсмя. Дориан се огледа наоколо. Къде бяха Бруло и Каол? Защо Асасинът на Адарлан бе насаме с принцесата на Ейлве? При това въоръжена? Това не можеше да продължава, не и след опита за бягство от предишния ден.

Дориан приближи, поклони се на принцесата и й се усмихна. Нехемия само кимна сдържано.

Нищо ново.

Дориан взе ръката на Селена. Ухаеше на метал и пот, но въпреки това той я целуна, като в същото време вдигна очи към лицето й.

— Лейди Лилиан — прошепна той.

Но. Ваше Височество. — Тя се опита да издърпа мазолестата си ръка, но Дориан не я пусна.

— Може ли да поговорим? — попита той и я отведе настрани, преди тя да може да възрази. Когато се отдалечиха, мина направо на въпроса си. — Къде е Каол?

—Така ли се говори с личния шампион? — скръсти ръце тя.

— Къде е? — намръщи се той.

— Не зная. Но ако трябваше да залагам, бих казала, че изследва тленните останки на Окоядеца. Или пък тези на Свен. Освен това Бруло ми разреши да остана тук докогато си искам. Ако не си забравил, утре ме чака изпитание.

Разбира се, че не беше забравил.