Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 55

— Поне си в добри ръце. Имаш най-добрия треньор от всички. Видях ви да тичате сутринта. Аз трябва да се моля на моя да спре да пие и да ме остави да потренирам извън общото обучение. — Той кимна към треньора си, който стоеше облегнат на стената, спуснал качулка. — Пак спи. Отново!

— Капитанът на стражата може да бъде страшно досаден — отговори тя, като метна още един кинжал, — но наистина е най-добрият.

Нокс остана притихнал за миг, след което каза:

— Следващият път, като ни оставят да тренираме сами, ела, става ли?

— Защо? — Тя посегна да извади още един кинжал, но усети, че отново ги е свършила.

Нокс хвърли на свой ред и този път улучи центъра на мишената.

— Защото съм заложил парите си, че ще спечелиш проклетата титла. Тя му се усмихна леко.

— Дано не отпаднеш утре.

Огледа тренировъчната зала за някакъв знак какво ги очаква на следващата сутрин, но не откри нищо. Останалите състезатели си мълчаха, освен Каин и Верин. Повечето бяха бледи като сняг.

— И дано никой от нас не свърши като Окоядеца — добави тя.

И установи, че е съвсем искрена.

— Ти друго, освен да четеш, не правиш ли? — попита Каол. Тя се сепна на стола си на балкона, а той седна до нея. Лъчите на следобедното слънце сгряваха лицето й, а мекият есенен бриз рошеше косата й.

— Ти не трябва ли да разследваш убийството на Окоядеца? — изплези му се тя. Така и не се бе появил в покоите й след обяда. Погледът му помръкна.

— Това не ти влиза в работата — отвърна той. — И не ме разпитвай за подробности.

Посочи към книгата в скута й.

— Видях те на обяд, че четеш „Вятърът и дъждът". Забравих да те питам какво мислиш за нея.

Наистина ли бе дошъл да си говорят за книги, след като сутринта бяха открили трупа на шампион?

— Малко е дебела — призна тя, като остави кафявата книга в скута си. — Защо си дошъл тук? Наистина.

— Имах тежък ден.

Тя започна да масажира коляното си, което я болеше.

— Заради убийството на Бил?

— Заради това, че принцът ме замъкна на среща, която трая три часа — отвърна той. Мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Мислех, че Негово Височество ти е приятел.

—Така е.

— От колко време?

Той не отговори веднага и тя разбра, че се опитва да прецени доколко информацията може да бъде използвана срещу него и дали си струва да й каже истината. Селена понечи да избухне, но той отговори.

— От малки. Бяхме единствените момчета на една възраст в замъка или поне единствените с произход от висок ранг. Учехме заедно, играехме си заедно, тренирахме заедно. Но когато бях на тринайсет, татко премести семейството ни в Аниел.

— Градът на Сребърното езеро?

Някак бе логично, че семейството на Каол владее Аниел. Тамошните хора бяха воини по рождение и удържаха ордите диваци от Планините на Белия зъб вече поколения наред. За щастие, през последните десет години животът на воините от Аниел бе станал по-добър. Планинците бяха едни от първите, паднали под властта на Адарлан, а бунтовниците оттам рядко доживяваха робството. Бе чувала разкази за планинци, избили собствените си жени и деца, само и само да не попаднат в плена на завоевателите. Прилоша й от мисълта, че Каол е можел да се изправи срещу стотици мъжаги като Каин.