Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 4

— Така ще поздравяваш бъдещия си крал — излая червендалестият. Асасинът изсъска и оголи зъби към коленичилия мръсник. Беше огромен като надзорника й, в червени и оранжеви дрехи, съвпадащи с цвета на оредяващата му коса. Тъмните му като обсидиан очи заблестяха, а хватката му около врата й се затегна. Ако можеше да мръдне ръката си само с няколко сантиметра, тя щеше да успее да го събори и да вземе меча му....

Но тогава оковите се забиха в стомаха й. Лицето й поаленя от ярост.

В залата настъпи тишина, която престолонаследникът наруши.

— Така и не разбрах какъв е смисълът да караш някой да се поклони, когато идеята на жеста е той сам да покаже верността и уважението си.

Звучеше отегчен.

Селена се опита да погледне към принца, но видя само черните му ботуши.

— Аз, естествено, зная, че съм си спечелил уважението Ви, херцог Перингтън. Не виждам обаче защо трябва да полагате такива усилия, за да убедите Селена Сардотиен в мнението си. И двамата сме наясно, че тя няма причина да обича семейството ми. Може би целта ви е била просто да я унижите.

Той направи кратка пауза и тя можеше да се закълне, че погледът му се е спрял върху лицето й.

— Мисля обаче, че няма нужда да си правим труда. — Отново замълча за момент. — Нямате ли среща с ковчежника на Ендовиер?

Би било жалко да закъснеете, особено предвид факта, че бихте целия път до тук заради него.

Мъчителят й разбра, че го гонят, и изръмжа, но я пусна. Селена отлепи бузата си от пода, но остана на земята, докато той не излезе. Ако успееше да се измъкне, щеше да намери този херцог и да му върне жеста.

Докато се изправяше, видя, че е оставила мръсна следа по пода, и се намръщи. Звънът на оковите й отекна в притихналата зала и я накараха да се намръщи още повече. Беше тренирана за асасин от осемгодишна възраст, от деня, в който Кралят на асасините я бе намерил полумъртва на брега на една замръзнала река и я бе прибрал в крепостта си. Нямаше да си позволи да бъде унизена от нищо, най-малкото пък заради това, че е мръсна. Отметна сплетената си на плитка коса назад и гордо вдигна глава. Очите й срещнаха тези на принца.

Дориан Хавилиард й се усмихна. Изкуствено, разбира се, с усмивката на благородник, обучен от малък в дворцовите интриги. Седеше отпуснат на трона си, подпрял брадичката си с една ръка, а златната му корона блестеше на меката светлина. Златният кралски уивърн бе избродиран на гърдите на тъмния му жакет, а червеното му наметало се спускаше елегантно около тялото му. Очите му бяха изумително сини, с цвета на моретата край далечните топли страни, и контрастът между тях и гарвановочерната му коса спря дъха й. Беше красив. Изключително красив. И едва ли на повече от двайсет.

„Но принцовете не са красиви! Те са сополиви, глупави, отвратителни! Този... не е честно да е хем принц, хем красив."