Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 35

Селена реши да не свежда очи. Не можеше да си позволи да отстъпи.

— Ясен ли съм? — попита кралят, без да я изпуска от поглед.

Тя кимна с нежелание. Трябваше да победи всички тези мъже до Юледа. Всяка седмица я очакваше поне едно изпитание, вероятно смъртоносно.

— Отговорете де! — изкрещя кралят и тя се опита да не трепери. — Не сте ли благодарни за този шанс! Не изгаряте ли от желание да ми се закълнете във вярност!

Тя се загледа в краката си.

— Благодарим ви, Ваше Величество. За нас е чест — промърмори. Думите й се сляха с тези на останалите шампиони.

Кралят постави ръка върху дръжката на Нотунг.

— Това ще бъдат интересни тринайсет седмици — измърка той. Селена почувства, че продължава да я наблюдава, и стисна зъби. — Вечна слава и богатство очакват този, който се окаже достоен да носи титлата кралски шампион.

Тринайсет седмици. Толкова време имаше, за да спечели свободата си.

— Следващата седмица ми се налага да замина. Няма да се върна преди Юледа. Това обаче няма да ми попречи да издам заповедта за екзекуцията ви, ако разбера, че е имало... проблеми.

Шампионите отново кимнаха.

— Опасявам се, че ако сме свършили, ми се налага да напусна — прекъсна го застаналият зад нея Дориан. Главата й се обърна към него. Бе смаяна от дързостта му. Бе прекъснал баща си. Принцът се поклони на краля и кимна на мълчаливите съветници. Владетелят му махна с ръка да тръгва, без дори да си направи труда да го погледне. Дориан намигна на Каол и излезе от залата.

— Ако нямате повече въпроси, сте свободни — рече кралят на шампионите и покровителите им с тон, който намекваше, че въпросите могат само да ги отведат до бесилото. — Не забравяйте, че сте тук, за да служите на мен и моята империя. А сега се махайте!

Селена и Каол не проговориха, докато не прекосиха коридора, като бързо минаха покрай останалите състезатели и благородниците, осигурили участието им. Някои от тях разговаряха помежду си, очевидно за да преценят силите си.

Селена усети как се стопля отново, колкото повече се отдалечава от краля. Чак когато завиха иззад един завой обаче, Каол посмя да свали ръката си от гърба й.

— Поне веднъж успя да си замълчиш — въздъхна той.

— И как се кланяше само! — обади се весел глас. Това бе Дориан, който се бе подпрял на стената.

— Какво правиш? — попита Каол.

— Ами чакам те, естествено — отблъсна се от стената Дориан.

— Нали ще се видим на вечеря? — отвърна Каол.

— Говорех на шампиона си! — намигна й Дориан. Тя си спомни начина, по който се бе усмихнал на придворната дома при пристигането им. Престолонаследникът застана на безопасно разстояние от нея, зад Каол, и тримата продължиха по пътя си. — Искам да се извиня за грубостта на татко.

Тя погледна към слугите по коридора, които се кланяха на Дориан. Той дори не им обърна внимание.

— В името на Уирда! — разсмя се Дориан. — Вече те е обучил!

След което сръчка Каол с лакът.

— Двамата така успешно ме пренебрегвате, че приличате на брат и сестра! От друга страна обаче, тя е прекалено хубава, за да ти мине за сестричка...