Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 33

— Той е само един човек. Но има титла, която трябва да уважаваш. Отново тръгна по коридора, но вървеше по-бавно.

— Срещата е само колкото да напомни на теб и останалите шампиони защо сте тук, какво се очаква да направите, какво може да спечелите. Не е съдебен процес, нито изпитание.

Влязоха в дълъг коридор и тя видя няколко стражи около големи стъклени врати.

— Селена. — Той спря на няколко крачки от стражите. Очите му бяха топли и ярки.

— Да?

Сърцето й затуптя по-бързо.

— Изглеждаш великолепно днес.

В този момент вратите се отвориха и двамата трябваше да минат през тях.

Селена вдигна брадичката си и влезе в препълнената с хора зала.

10.

Първо видя пода. Червен мрамор на бели линии, осветени от лъчите на слънцето. Дневната светлина бавно изчезна иззад затварящите се стъклени, но непрозрачни врати. Всичко наоколо бе осветено от факли и полилеи. Очите й започнаха да се стрелкат към тълпите около нея. Нямаше прозорци, само малко парче стъкло на тавана, което гледаше към небето.

Нямаше начин да избяга.

По-голямата част от лявата стена бе заета от камина и Селена се постара да не я зяпа, докато Каол я водеше все по-навътре и по-навътре в залата. Камината й напомняше на чудовищна хищно разтворена паст, която бълва огън. Пламъците имаха зеленикав оттенък, от който я побиха тръпки.

Капитанът спря в свободното пространство пред трона и Селена последва примера му. Той не обръщаше внимание на страховития декор около тях или поне прикриваше по-добре чувствата си. Насили се да погледне напред и забеляза тълпата, която изпълваше стаята. Направи скован поклон с ясното съзнание, че всички наоколо я гледат внимателно. Полите й прошумоляха.

Установи, че коленете й треперят, когато Каол постави ръка на гърба й, за да й даде знак, че е време да се изправи. Изведе я от центъра на стаята, след което двамата застанаха до Дориан Хавилиард. Отсъствието на праха и на умората от дългото три седмици пътуване се бяха отразили добре на гладкото му лице. Носеше жакет в черно и сребристо, а тъмната му коса бе грижливо сресана и сияеше. На лицето му се изписа изненада, когато я видя толкова добре облечена, но тя бързо бе заменена от лукавата усмивка, с която погледна към баща си. Селена може би щеше да му отвърне, ако не трябваше да внимава да не трепери цялата.

— След като най-сетне благоволи да пристигнеш, можем да започваме — проговори накрая кралят.

Бе чувала гласа му и преди, дълбок и стържещ като чупенето на стари кости, като хрущенето на снега в люта зима. Не посмя да погледне по-нагоре от гърдите му.

Кралят бе едър човек, и то не само заради мускулите си. Туниката в черно и червено сякаш едвам удържаше тялото му. На раменете си носеше плащ от бяла козина, а на кръста му висеше меч. Дръжката бе оформена като озъбен змей. Никой, срещал острието на този меч, не бе останал жив.

Тя го познаваше.

Името му бе Нотунг.

— Беше извикана от другия край на Ерилея, за да служиш на страната си.

Можеше лесно да отличи благородниците от съперниците си — всички те бяха стари и сбръчкани, с изискани дрехи и декоративни мечове. Зад тях стояха мъже — някои високи и стройни, други набити, трети съвсем обикновени. Около всеки от тях имаше по трима стражи.