Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 19

По това време утре вече щеше да е между четирите му стени. Но тази нощ бе толкова тиха, толкова спокойна... Като тишината преди задаваща се буря.

Тя си представи как целият свят спи, омагьосан от зеленикавата светлина на замъка. Времето идваше и отминаваше, планините се издигаха и спускаха, лозя увиха спящия град в листа и тръни. Единствено тя остана будна.

Придърпа плаща около себе си. Щеше да спечели. Да свърши услугите, които кралят поиска от нея а след това да изчезне и да забрави за владетелите, замъците и асасините. Повече не искаше да има нищо общо с този град. Магията си бе отишла, а елфите и феите бяха или мъртви, или изчезнали. Никога повече нямаше да стане свидетел на смъртта на кралство или на възхода на империя. Нищо повече не й бе писано. Вече не.

Поставил ръка на меча си, Дориан Хавилиард наблюдаваше асасина от другия край на лагера. В нея имаше някаква тъга — в начина, по който бе прегърнала коленете си, в лунната светлина, оцветяваща косата й в сребристо. Лицето й бе спокойно, без обичайното дръзко изражение, осветено от зеленикавата светлина на замъка

Реши, че е хубава, макар и по особен начин. Долавяше го в блясъка на погледа й, когато видеше нещо красиво пред себе си.

Не можеше да я разбере.

Тя остана загледана в замъка, тъмна сянка на фона на блестящата светлина в края на река Еивъри. Облаците се сгъстиха и тя вдигна глава. В процепа между движещите се въздушни маси Дориан видя съзвездие. Не можа да не си каже, че звездите наблюдават нея.

Не трябваше обаче да забравя, че макар и надарена с красиво лице и остър език, Селена в крайна сметка е асасин. Ръцете й бяха обагрени в кръв и нямаше да се поколебае да пререже и неговото гърло. Освен това бе неговия шампион, дошла да се бори за неговото име и за собствената си свобода.

Нищо повече.

Принцът легна назад и заспа, а ръката му така и не пусна меча. Но сънищата му бяха изпълнени с образа на красиво момиче, което гледа звездите.

7.

Тромпети обявиха пристигането им, докато минаваха покрай надвисналите алабастрови стени на Рифтхолд. Алени флагове със златни уивърни се вееха над столицата, калдъръмените улици бяха опразнени, а Селена, преоблечена, освободена от оковите си и поставена пред Каол, се намръщи, когато долови миризмите от града.

Изпод аромата на подправки и коне се долавяше основната смрад на боклуци, кръв и развалено мляко. Въздухът имаше и солен привкус от Ейвъри, различен от този в солните мини на Ендовиер. По тези води пристигаха кораби от всички океани на Ерилея — търговски съдове, натоварени с роби и стоки, рибарски гемии, пълни с развалена люспеста храна, която хората някак успяваха да ядат. Всички — от брадатите амбулантни търговци до носещите кутии слугини — се спряха, когато видяха гордо веещите се знамена. Дориан Хавилиард им помаха.

Групата следваше престолонаследника, който, подобно на Каол, бе облечен с червен плащ, закопчан със златния печат на краля. Освен това принцът носеше и златна корона на грижливо сресаната си коса.