Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 17

Селена бе почти заспала на седлото, когато престолонаследникът излезе от редицата и насочи коня си към тях. Черната му коса се вееше на вятъра, а червеният му плащ приличаше на алена вълна. Над бялата си риза носеше красив син жакет, поръсен със злато, и изглеждаше много добре със стигащите до коленете му ботуши. Коланът му също имаше отличен вид, макар Селена едва да не изсумтя при вида на отрупания с рубини кинжал.

Принцът застана до Каол.

— Ела — заповяда на капитана и кимна с глава по посока на стръмния тревист хълм, който групата започна да изкачва.

— Къде? — попита капитанът и подръпна веригата на Селена, така че Дориан да я забележи. Където отидеше той, отиваше и тя.

— Да видим хубавия изглед — отвърна принцът. — Вземи и тази със себе си.

Селена настръхна. Все едно беше някаква вещ!

Каол обаче ги изведе от редицата и дръпна силно веригата. Тя сграбчи юздите, когато тримата преминаха в галоп, и мирисът на конска грива запълзя към носа й. Изкачиха бързо хълма, а тя усещаше всяко движение на коня под себе си. Опита да остане спокойна, въпреки че се хлъзгаше върху седлото. Ако паднеше, щеше да умре от унижение.

Тогава обаче слънцето се появи пред очите й и дъхът й спря, щом зърна първо една кула, после три, а накрая още шест. Направо пронизваха небето.

Застанала на върха на хълма, Селена видя най-голямото постижение на Адарлан — стъкления замък на Рифтхолд.

Това бе гигантска постройка, вертикален град от блестящи кристални кули и мостове, куполи и коридори. Бе построен над оригиналния каменен замък и вероятно струваше колкото цяло кралство.

Спомни си първия път, когато го бе видяла. Преди осем години, замръзнала и неподвижна като земята под копитата на дебелото й пони. Дори тогава бе сметнала замъка за безвкусица, загуба на ресурси и талант. Кулите, които се протягаха към небето, й заприличаха на ноктите на звяр. Спомни си как постоянно бе докосвала синьото си наметало, спомни си тежестта на къдриците си, начина, по който чорапите я бодяха, тревогата за калното петно по червените кадифени обувки, а също и мъжа, когото бе убила три дни по-рано.

— Още една кула и цялото това нещо ще се срине — заяви престолонаследникът, застанал от другата страна на Каол. Звукът от приближаващите им спътници изпълни въздуха. — Остават ни още няколко километра и бих предпочел да ги измина денем. Ще нощуваме тук.

— Чудя се какво ли ще каже баща ти за нея — отвърна Каол.

— Няма да има нищо против, поне докато тя не си отвори устата. Тогава ще се развика и аз горко ще съжалявам за последните два месеца, които прекарах в търсенето й. Татко обаче си има и други грижи.