Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 185

В очите й проблесна болка. Сърцето на Селена прескочи един удар.

— Ти си най-смелият човек, когото познавам.

Нехемия погали Лапичка по козината.

— Любовта ми към Ейлве е по-голяма от страха, който изпитвам от краля на Адарлан. Няма обаче да те замесвам в това, Елентия. — Селена почти въздъхна от облекчение, макар да я бе срам, че се чувства така. — Пътищата ни може и да са преплетени, но... мисля, че трябва да продължиш по своя. Засега. Да свикнеш с новата си позиция.

Селена кимна и се прокашля.

— Няма да кажа на никого за силите ти.

Нехемия се усмихна тъжно.

— И няма да има повече тайни между нас. Когато си по-добре, бих искала да чуя как си се свързала с Елена. — Тя сведе очи към Лапичка. — Имаш ли нещо против да я изведа на разходка? Имам нужда да усетя вятъра по лицето си.

— Разбира се — отвърна Селена. — Цял ден стои тук.

Кучето сякаш ги разбра, защото скочи от леглото и слезе в краката на Нехемия.

— Радвам се, че те имам за приятелка, Елентия — каза принцесата.

— А аз се радвам дори повече, че ми пазиш гърба — отвърна Селена, сподавяйки прозявката си. — Благодаря, че ми спаси живота. Вече втори път, може би и повече. — Селена се намръщи. — Искам ли да знам колко пъти си ме спасявала от изчадията на Каин?

— Не и ако искаш да спиш тази нощ. — Нехемия я целуна по главата и тръгна към вратата с Лапичка. Преди да излезе обаче, принцесата се спря на прага и подхвърли нещо на Селена. — Това е твое. Един от стражите го взе след края на дуела.

Беше Окото на Елена.

Селена стисна амулета в юмрук.

— Благодаря ти.

Когато Нехемия излезе, Селена се усмихна въпреки всичко, което бе научила, и затвори очи. Стиснала амулета в Ръка, тя спа по-дълбоко, отколкото през последните месеци.

52.

Селена се събуди на следващия ден. Не беше сигурна колко е часът. Някой потропа на вратата й и тя прогони съня, тъкмо за да види как Дориан влиза. Той се загледа в нея от вратата и тя успя да се усмихне.

— Здравей — рече дрезгаво. Спомни си как я бе пренесъл до тук, как я държеше, докато лечителите шиеха раната на крака й.

Той пристъпи бавно напред.

— Изглеждаш дори по-зле днес — прошепна той и въпреки болката Селена седна в леглото.

—Добре съм — излъга тя. Не беше. Каин бе счупил едно от ребрата й. Всяко поемане на въздух й причиняваше болка.

Дориан стисна зъби и се загледа през прозореца.

— Какво ти става? — попита тя. Опита се да го хване за жакета, но той бе прекалено далеч, а да се протегне щеше да е ужасно болезнено.

— Не... не зная — отвърна той. Празният поглед в очите му накара сърцето й да забие по-бързо. — Не можах да спя след този дуел.

— Ела — каза тя колкото се може по-нежно и му освободи място. — Ела и седни.

Той се подчини, макар да седна с гръб към нея. Хвана се за главата с две ръце и си пое дълбоко въздух. Селена нежно докосна гърба му. Той се напрегна и тя едва не се отдръпна.

После обаче Дориан се отпусна и продължи да диша дълбоко.

— Болен ли си? — попита тя.

— Не — измънка той.

— Дориан, какво се е случило?

— Как така „какво се е случило"? — попита той и зарови лице в ръцете си. — В един момент обрули Грейв, а в следващия Каин те стъпка.