Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 181

— Какво има да виждам в един асасин, ако не чудовище? Доведох я тук, за да ми слугува, не да се бърка в живота на сина ми и империята ми.

Дориан се озъби. Никога не бе дръзвал да погледне към баща си така. Стори му се невероятно. Докато баща му сядаше бавно, Дориан се запита дали вече не започва да го счита за истински проблем. С изненада установи, че не му пука. Може би бе настъпил моментът да потърси сметка за Делата на краля.

— Тя не е чудовище — каза Дориан — Всичко, което е сторила, е било, за да оцелее.

— Така ли ти каза? Да оцелее? Могла е да се хване на всякаква работа, за да оцелява, но е избрала убийствата. Защото й харесват. Вече те върти на малкия си пръст, а? Хитрушата ми тя! Какъв политик щеше да излезе от нея, ако се бе родила мъж.

Дориан изръмжа.

— Не знаеш какви ги приказваш. Аз не изпитвам нищо към нея.

Но с това изречение Дориан разбра, че е сгрешил и че баща му е намерил слабото му място — ужаса, че ще му отнемат Селена. Ръцете му безсилно увиснаха.

Кралят погледна към престолонаследника.

— Когато ми е удобно, ще й предложа договор. А ти дотогава ще си мълчиш по въпроса, момче.

Дориан сподави студената ярост в себе си, защото една картина изплува в съзнанието му — начинът, по който Нехемия бе подала на Селена жезъла си. Нехемия не беше глупачка. Също като престолонаследника, тя знаеше, че символите имат сила. Селена може и да бе шампион на баща му, но бе спечелила титлата с оръжие от Ейлве. И макар Нехемия да играеше игра, която не бе способна да спечели, Дориан не можеше да отрече, че й се възхищава за смелостта да опита.

Може би някой ден щеше да събере сили да попита баща си за онези избити бунтовници. Но този ден нямаше да е днес. Рано беше. Сега щеше само да даде начало.

Той погледна баща си, задържа главата си високо вдигната, и каза:

— Перингтън иска да използва Нехемия за заложница, за да държи бунтовниците от Ейлве изкъсо.

— Така ли искал? — наклони глава баща му. — Това е интересна идея. Съгласен ли си с нея?

Дориан усети как дланите му започват да се потят, но запази лицето си безизразно.

— Не, не съм. Смятам, че имаме повече достойнство.

— Така ли смяташ? А имаш ли представа колко войници и припаси сме изгубили заради тия бунтовници?

— Имам, но е опасно да използваме Нехемия по този начин. Бунтовниците могат да се възползват от това, за да си спечелят съюзници в другите кралства. Нехемия е обичана от народа си. Безпокоиш се за войниците и... припасите. Представи си колко повече ще загубиш, ако планът на Перингтън накара ейлвийците да се разбунтуват открито. По-добре ще е да спечелим Нехемия на наша страна. Да я убедим да накара бунтовниците да отстъпят. А това няма да стане, ако я вземем за заложница.

Настъпи тишина и Дориан се опита да остане неподвижен, докато баща му го изучаваше с поглед. Чувстваше всеки удар на сърцето си като забиващ се в тялото му чук.

Накрая обаче баща му кимна.

— Хубаво, ще кажа на Перингтън да зареже това.

Дориан почти се срина от облекчение, но запази изражението си неутрално и просто каза:

— Благодаря, че ме изслуша.