Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 11

— Сардотиен? — попита той. Тя промърмори нещо и зарови лице във възглавницата си. — Защо спиш на пода?

Селена отвори око. Разбира се, той не каза нищо за това колко различно изглежда, когато е чиста.

Тя не си направи труда да се прикрива и свали завивката от себе си. Така наречена нощница вършеше достатъчно работа.

— Леглото ми беше неудобно — каза простичко, но забрави за капитана, щом видя слънчевата светлина.

Ярка, свежа, истинска. Светлина, на която щеше да се наслаждава във всеки един от дните на свободата си, светлина, която да прогони вечния мрак на мините. Процеждаше се на плътни дебели линии под тежките завеси.

Селена внимателно протегна бледата си костелива ръка. Там, под синините, драскотините и белезите, имаше нещо почти красиво.

Тя изтича до прозореца и дръпна завесите, за да види сивите планини и мрачния пейзаж на Ендовиер. Стражите под прозореца не погледнаха нагоре и тя зяпна към синьото небе и пухестите облаци, които се носеха към хоризонта.

„Няма да се страхувам."

За пръв път от много време думите й прозвучаха истински.

Устните й се разтегнаха в усмивка. Капитанът вдигна вежда, но не каза нищо.

Бе доволна, дори щастлива и настроението й се подобри още повече, когато слугите сплетоха косата й на плитка и я облякоха в учудващо хубава униформа за езда, която напълно прикри костеливата й фигура. Тя обожаваше дрехите — усещането за коприна, кадифе, сатен и велур — и истински се впечатляваше от добре направените шевове и бродерии. След като спечелеше онова нелепо съревнование и станеше свободна, щеше да си купи всички дрехи, които пожелае.

Разсмя се, когато Каол, подразнен от начина, по който се любува на отражението си в огледалото, я изведе от стаята. Прииска й се да затанцува под небесната синева, преди да излязат на главния двор. (Но когато видя мрачните скали в далечния край на укреплението и мъничките фигури, влизащи в многото пещери, спря.)

Работата за деня вече бе започнала и щеше да продължи и след като тя изоставеше това жалко съществувание. Стомахът й се сви. Отклони поглед от затворниците и остана загледана в капитана, който я отведе до керван с коне, чакащ край високата стена.

Лай изпълни въздуха и три големи черни кучета се появиха от центъра на кервана, за да ги поздравят. Бяха като стрели, несъмнено личните хрътки на престолонаследника. Тя падна на едно коляно, а раните й се обадиха, докато галеше кучетата по козината и ги потупваше по главите. Те облизаха пръстите и лицето й, а опашките им се въртяха като камшици.

Тогава пред нея се появиха чифт черни ботуши, а кучетата веднага се успокоиха и седнаха. Селена вдигна поглед и видя сапфирените очи на престолонаследника да изучават лицето й.

— Странно е, че те забелязаха — усмихна се леко той и почеса едно от кучетата си зад ушите. — Да не си им дала храна?

Тя поклати глава, а капитанът застана зад нея, толкова близо, че коленете му допряха тъмнозеленото й наметало.

Можеше да го обезоръжи с две движения.

— Обичаш кучетата? — попита принцът. Тя кимна. Защо й ставаше толкова топло? — Ще имам ли честта да чуя звънкия ти глас, или ще си мълчиш по време на целия път?