Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 9

— Значи ме оставихте като робиня в тази дупка, за да се откажа от името си и да приема титла, която дори не е моя? И кого точно смятат всички за Асасина на Адарлан?

— Не зная и не се вълнувам особено. Знам обаче, че беше най-добрата. Хората все още произнасят името ти само шепнешком.

Той я погледна изпитателно.

— Ако решиш да се биеш за мен и да бъдеш моя шампион по време на съревнованието, ще говоря с татко да те пусне след пет години.

Тя видя напрежението в тялото му, макар че той се опитваше да го прикрие. Искаше му се да я убеди. До степен, че се пазареше с нея.

Очите й заблестяха.

— Какво имаш предвид, като каза, че съм била най-добрата?

— Прекара цяла година в Ендовиер. Кой знае дали още те бива.

— Бива ме — отвърна тя и погледна към мръсните си нокти. Запита се кога ли за последно е била чиста.

— Ще видим — отвърна Дориан. — Ще научиш подробности за съревнованието, когато пристигнем в Рифтхолд.

— Сигурна съм, че благородниците ще се забавляват с това съревнование. На мен обаче то ми се вижда излишно. Защо просто не ме наемете?

— Както ти казах, първо трябва да те проверим.

Тя постави ръка на бедрото си и веригите издрънчаха оглушително в залата.

— Струва ми се, че няма какво толкова да проверявате. Все пак бях Асасина на Адарлан.

— Именно — отвърна Каол, а бронзовите му очи заблестяха. — Престъпница, на която не можем да доверим просто така кралските дела.

— Кълна се.

— Не вярвам кралят да се трогне от клетва, дадена от Асасина на Адарлан.

— Не виждам обаче за какво ми е да тренирам и да се състезавам. Вярно е, че едва ли съм в най-добра форма след цяла година в мините, но това се очаква.

Тя погледна сърдито Каол.

— Значи отказваш? — намръщи се Дориан.

— Приемам, разбира се — сопна се тя. Ръцете й бяха толкова ожулени от оковите, че очите й се насълзиха. Ще стана твой шампион, колкото и да е нелепо. Ако се навиеш да ме пуснеш след три години.

— Четири.

— Хубаво — отвърна тя. — Имаме сделка. Вероятно просто заменям една форма на робство с друга, но не съм глупачка.

Можеше отново да спечели свободата си. Свободата си. Почувства студения въздух под открито небе, бризът, който идваше от планините, за да те отнесе, накъдето му хрумне. Можеше да живее далеч от Рифтхолд, столицата, която някога бе неин дом.

— Дано си права — отвърна Дориан — и дано наистина си толкова добра, колкото твърдят. Иска ми се да спечеля. Няма да съм доволен, ако ме направиш да изглеждам като глупак.

— Но ако все пак загубя?

— Връщаш се тук — помръкна погледът му, — за да излежиш остатъка от присъдата си.

Селена се почувства все едно някой е затворил много стара и прашна книга пред нея.

— Тогава ще скоча от прозореца. Година в това място едва не ме довърши. След втората ще съм мъртва. — Тя тръсна глава. — Но иначе сделката е добра.

— Така е — съгласи се Дориан и махна с ръка на Каол. — Отведи я в стаята й и се погрижи да я изкъпят. — След това я прикова с поглед. — Заминаваме за Рифтхолд утре. Не ме разочаровай, Сардотиен.