Читать «Стъкленият трон» онлайн - страница 12

— Опасявам се, че въпроси от този тип не заслужават вербален отговор.

— Тогава простете, милейди — поклони се ниско Дориан. — Колко невъзпитано от моя страна, да очаквам отговор на въпросите си. Следващият път ще се постарая да ви попитам нещо по-смислено.

С тези думи той се завъртя на пети и се отдалечи. Кучетата му го следваха по петите.

Тя се намръщи, загледана в него. Изражението на лицето й стана още по-мрачно, когато забеляза, че капитанът се подхилква, докато вървят към групата, готвеща се за път. Подтикът да размаже някого в стената обаче изчезна, когато й доведоха пъстра кобила за езда.

Яхна я. Небето сякаш приближи и се разпростря над нея и надалече, над земи, за които не бе и чувала. Селена се хвана за седлото. Наистина напускаше Ендовиер. Месеците на отчаяние, ледените нощи... това оставаше зад гърба й. Тя си пое дълбоко въздух. Знаеше, че ако се опита, може да отлети от коня.

Докато не усети стоманената пранга на китката си.

Каол отново й поставяше белезници. Дълга верига я захвана за коня му, като стигна до някъде под седлото. Той яздеше черен жребец и тя се изкуши да скочи отгоре му и да обеси капитана на най-близкото дърво.

Не бяха голяма компания — около двайсет души. Зад двама стражи, носещи знамената на империята, яздеха принцът и херцог Перингтън. След тях вървяха шестима стражи с безизразни лица — мъже, изпратени, за да пазят престолонаследника.

От нея.

Тя придърпа оковите и погледна към Каол. Той не реагира.

Слънцето се издигна още повече. След последна проверка на провизиите тръгнаха. Повечето от робите вече бяха в мините и ако не се брояха няколкото жалки паянтови навеса, гигантският двор изглеждаше празен. Огромната стена се издигна над нея и кръвта забуча в ушите й. Последният път, когато се бе озовала толкова близо до стената...

Чу се плющене на камшик, последвано от писък. Селена погледна през рамо към стражите, фургона с провизии и почти празния двор. Никой от робите нямаше да напусне това място дори и след смъртта си. Всяка седмица копаеха нов масов гроб зад паянтовите сгради. И всяка седмица гробовете се пълнеха.

Внезапно усети трите дълги белега на гърба си. Дори ако успееше да се освободи и да заживее в мир някъде из провинцията, белезите винаги щяха да й напомнят какво е преживяла. И за това, че макар тя да е свободна, други са роби.

Селена се загледа напред и щом навлязоха в тунела в стената, прогони тези мисли от главата си. Той бе тъмен, влажен и сякаш опушен. Тропотът на конете имаше оглушително ехо. Железните врати се разтвориха и тя видя как грозното име на мината, изписано на тях, се разделя на две. След няколко мига беше навън, а вратите се затръшнаха зад гърба й.

Беше навън!

Тя размърда ръце в оковите си и загледа движенията на дрънчащите вериги между нея и капитана на стражата. Бяха вързани към седлото му, което означаваше, че може внимателно да се оплете така, че при едно по-рязко дръпване да го събори от коня, да го свали на земята. И после.