Читать «Огнената наследница» онлайн - страница 34

Манон бе родена без душа, казваше баба ù. Без душа и без сърце, такава, каквато трябваше да бъде една Черноклюна. Бе зла до мозъка на костите си. Въпреки това хората във фургона, както и дука, ù се сториха сбъркани. Различни. Чужди.

Близкият страж се размърда неспокойно и тя му се усмихна. Ръката му се стегна около дръжката на меча.

Понеже ù бе скучно, Манон отпусна челюст и разкри железните си зъби. Стражът направи крачка назад, а дишането му се учести. Острият мирис на страх се усили. С бялата си като луната коса, алабастрова кожа и златисти очи, тя бе смятана от някои злощастни мъже за красива като елфическа кралица. Те обаче разбираха прекалено късно, че красотата е само част от естествения ù арсенал.

Но това правеше всичко толкова забавно.

В снега и мъртвата трева се чуха стъпки. Манон обърна гръб на треперещия страж и ревящата река Аркантус, за да види как баба ù приближава.

След изчезването на магията нещо в остаряването им се бе объркало. Макар да бе на повече от столетие, допреди десет години Манон изглеждаше на не повече от шестнайсет. А днес – към края на двайсетте си години. Остаряваха като смъртни, осъзнаха всички в паника. А баба ù...

Пищната обемна рокля на Майка Черноклюна се вееше като вода на вятъра. Лицето ù бе обсипано от бръчици, сиви кичури прошарваха абаносовата коса. Върховната вещица на Черния клюн не бе просто красива. Бе съблазнителна. Дори сега, когато тленността съсухряше кожата ù, в нея имаше нещо завладяващо.

– Трябва да вървим – каза Майка Черноклюна, крачейки на север, успоредно на реката. Зад тях мъжете на херцога се събраха около укреплението. Бе мъдро от страна на смъртните да внимават, когато Тринадесетте са наоколо. И им е скучно.

С едно кимване на брадичката си Манон събра Тринадесетте. Дванайсетте пазителки останаха на почтително разстояние зад нея и баба ù. Стъпките им потъваха в зимната трева. Никоя от тях не намери нито една крочанка през месеците, в които обикаляха от град на град. Манон очакваше някакво наказание за това. Може би бичуване, може би счупване на пръстите. Нищо трайно, но пък щеше да е публично. Така наказваше баба ù. Не бе важно самото наказание, а унижението.

Ала черните и със златни петънца очи на старицата, наследница на най-чистия клан на Черните клюнове, гледаха към северния хоризонт, към Оуквалдския лес и извисяващите се Планини на Белия зъб отвъд него. Поръсените със златно очи бяха най-голямата гордост на клана по причина, която Манон не си бе направила труда да научи. Когато баба ù видя, че тези на Манон са чисто златни, матроната я измъкна от още топлия труп на дъщеря си и я обяви за своя наследница.

Баба ù продължи да върви, но Манон не бързаше да я заговоря. Не искаше да изтръгнат езика от зъбите ù.

– Ще отидем на север – каза баба ù, след като укреплението изчезна в хълмовете зад тях. – Искам да пратиш три от Тринадесетте на юг, на запад и на изток. Трябва да намерят нашите сестри и да им кажат, че се събираме във Ферианската падина. Всяка Черноклюна. Не искам да пропуснат нито една вещица.