Читать «Огнената наследница» онлайн - страница 36

– На краля му трябват ездачи – каза Майка Черноклюна, загледана в хоризонта. – Ездачи за неговите уивърни. За въздушна кавалерия. През всичките тези години ги е отглеждал в Падината.

Бе минало много време, прекалено много, но Манон усети как нишките на съдбата се затягат около тях.

– Когато приключим, ще ни остави да задържим уивърните. За да си върнем Пустошта от смъртните свине, които сега живеят там.

Дива радост мина през сърцето на Манон, остра като нож. Тя проследи погледа на матроната към хоризонта, към върховете на планините, където още царуваше зимата. Да полети отново, да профучи през проходите, да лови плячката така, както бе родена да го прави.

Не с метла, наистина.

Но и с уивърн не звучеше никак, никак лошо.

10

След тежък ден, през който обучаваше новите попълнения, избягваше Дориан и се пазеше надалече от зоркото око на краля, Каол почти стигна покоите си, нетърпелив да поспи, когато забеляза, че двама от хората му не са на поста си пред Голямата зала. Когато спря, другите двама направиха гримаса.

Не бе необичайно понякога стражите да пропуснат смяна. Ако на някой му прилошееше, ако станеше нещо със семейството му... Каол винаги бе готов с резерва. Но да отсъстват двама, без да има кой да ги замести...

– Добре ще е някой да ми обясни какво става – излая той.

Единият се прокашля. Беше по-млад страж, завършил обучение едва преди три месеца. Другият също бе относително нов, което обясняваше защо са го изпратили на пост за през нощта пред празната Голяма зала. Каол обаче ги бе оставил под наблюдението на двама по-стари и на теория по-отговорни стражи, били на това място от години.

Стражът, който се прокашля, почервеня.

– Те... ами, казаха... ох, капитане. Казаха, че никой няма да забележи, ако ги няма, тъй като това е Голямата зала и е празна, и... ъ-ъ-ъ...

– С твои думи – сопна се Каол. Щеше да заколи двамата дезертьори.

– Празненството на генерала, сър – обади се другият. – Генерал Ашривер дойде чак от Рифтхолд, за да ги покани. Каза, че няма да имат проблеми с вас, затова се съгласиха.

Едно мускулче по челюстта му потрепна. Разбира се. Едион.

– А вие двамата – изръмжа Каол. – Не ви ли се стори за уместно да докладвате това на някого?

– При цялото ми уважение, сър – обади се вторият, – ние бяхме... не искахме да ни мислят за портаджии. А това е само Голямата зала...

– Не биваше да го казваш – изръмжа Каол. – И двамата сте на двоен пост за месец. В градините. – Където все още бе леденостудено. – Няма да имате почивка. Ако пак не ми докладвате за страж, напуснал поста си, заминавате. Ясно ли е?

Когато му измънкаха някакъв отговор, той излезе през централната порта на замъка. И без това вече нямаше да може да заспи. Трябваше да намери двама стражи в Рифтхолд... както и един генерал, с когото да си размени няколко приказки.

Едион бе наел цялата кръчма. Мъжете на входа трябваше да пречат на неканените гости, но един поглед към Каол и орловата дръжка на меча му ги накара да отстъпят настрани. Кръчмата бе претъпкана с известни благородници, жени, които можеха да бъдат както придворни, така и куртизанки, и много пияни развеселени мъже. Играеха се карти и зарове, пееха на музика, изпълнявана от малък квинтет край разпаления огън, разнасяха се халби бира, бутилки с пенливо вино...