Читать «Огнената наследница» онлайн - страница 32

– Дай ми оръжията си.

– Защо? Няма.

Никога нямаше да му остави кинжалите си.

С едно движение той взе кофа вода зад вратата и изсипа вътрешността ù в пода на коридора преди да я протегне към нея.

– Дай ми оръжията си.

Щеше да е страхотно обучение, не ще и дума.

– Кажи защо.

– Не съм длъжен да ти се обяснявам.

– Тогава пак ще се пердашим.

В мрачния коридор татуировката му изглеждаше невъзможно тъмна. Той изгледа Селена изпод вежди, все едно за да намекне, че предишния път пердахът е бил много еднопосочен, но вместо това изръмжа:

– Призори ще трябва да си платиш престоя в крепостта, като работиш в кухнята. Освен ако не планираш да убиеш всички, не ти трябва да си въоръжена. Нямаш нужда от оръжия и по време на обучението. Затова ще задържа кинжалите, докато си ги заслужиш обратно.

Това ù прозвуча познато.

– Кухнята, значи.

Той оголи зъби в свирепа усмивка.

– Всички тук работят на една нога, включително принцесите. Никой не е по-голям от хляба. Най-малко пък ти.

Не бе като да няма белези, с които да го докаже. Нямаше обаче да му споделя това. Не знаеше какво ще прави, ако той разбере за Ендовиер и реши да ù се подиграе за това. Или по-лошо, да я съжалява.

– Значи ще ме обучаваш за слугиня.

– Това също.

Отново имаше чувството, че може да разчете думите в погледа му: „И ще се насладя на всяка твоя несгода“.

– За всичките тези години живот не си се научил на обноски. – Реши да не обръща на внимание, че той изглежда на по-малко от трийсет.

– Че за какво ми е да лаская дете, което вече е влюбено в себе си.

– Ние сме роднини, нали знаеш?

– Толкова обща кръв имам с теб, колкото и със свинаря на крепостта.

Ноздрите ù се разшириха, а той вдигна кофата под носа ù. Прииска ù се да го цапне с нея, но реши, че не иска да ù чупят носа и започна да се разоръжава.

Роуан преброи всички оръжия в кофата, все едно знаеше точно колко носи, в това число и скритите. След това я взе в една ръка и затръшна вратата, като дори не каза довиждане, а само:

– Призори да си на линия.

– Дърто, гадно копеле – промърмори тя и огледа стаята.

Легло, нощно гърне, кофа с ледена вода за къпане. Тя използва водата, за да се измие и да се погрижи за разбитата си устна. Бе гладна като вълк, но за да намери храна трябваше да се срещне с други хора. Затова, след като излекува устната си, доколкото можа, Селена се стовари върху леглото, все още със смрадливите парцаливи дрехи, и остана там за няколко часа.

В стаята имаше малко прозорче без завеси. Тя се завъртя в леглото така, че да гледа към звездите над дърветата, заобикалящи крепостта.

Бе постъпила глупаво, като се нахвърли на Роуан и му наговори онези неща в опит да се сбие... заслужаваше си удара. И още как. Ако трябваше да бъде честна със себе си, напоследък не се държеше като човешко същество. Прехапа сцепената си устна и направи гримаса.

Огледа нощното небе, докато не намери Елена, Господаря на Севера. Неподвижната звезда над рогата му – вечната корона – сочеше към Терасен. Бе чувала, че великите владетели на Терасен създали тези звезди, така че народът им никога да не е сам и винаги да може да намери пътя към дома. Но не бе стъпвала там от десет години. Докато Аробин Хамел бе неин господар, не ù бе разрешено, а след това не бе посмяла.