Читать «Огнената наследница» онлайн - страница 31

Сара Джанет Маас

– И с кого можеш да се бориш тук, освен с птици и зверове?

Настъпи тишина. И после...

– Светът е много по-голямо и опасно място, отколкото си представяш, момиче. Радвай се, че ще бъдеш обучена от мен. Така ще получиш шанса да се докажеш.

– Видяла съм много от големия и опасен свят, принце.

Той само се изсмя.

– Само почакай, Елин...

Пак я уязви. И тя реши да захапе кукичката.

– Не ме наричай така.

– Това е името ти. Не възнамерявам да използвам друго.

Тя застана на пътя му, приближавайки острите му кучешки зъби.

– Никой не бива да знае коя съм. Ясно ли е?

Зелените му очи заблестяха в мрака, все едно принадлежат на животно.

– Леля ми е дала по-трудна задача, отколкото осъзнава.

Леля ми. Не леля ни.

Тогава тя каза едно от най-отвратителните неща, които бе изричала през живота си, къпейки се в собствената си омраза.

– Елфи като теб ме карат да разбирам действията на краля на Адарлан.

Той я удари. По-бързо, отколкото тя можеше да реагира. По-бързо, отколкото бе възможно.

Отмести глава, за да не ù счупят носа, но пое удара с устата си. Блъсна се в стената, цапардоса си главата и усети собствената си кръв. Чудесно.

Той я удари отново със скоростта си на безсмъртен – или по-скоро щеше да го направи. Но със същата неземна лекота спря ръката си преди да ù счупи челюстта и изръмжа ниско в лицето ù.

Дишането ù се учести, когато му измърка:

– Направи го.

Той изглеждаше по-готов да разкъса гърлото ù, но не прекрачи линията, която сам бе прокарал.

– Защо ми е да ти давам това, което искаш.

– И ти си безполезен като останалите от своя народ.

Той се изсмя подигравателно и сякаш прокара нокти по опънатите ù нерви.

– Ако толкова ти се целува пода, давай. Ще ти позволя да опиташ да нанесеш удар.

Знаеше, че не бива да го слуша. Но кръвта ù бушуваше, бе неспособна да разсъждава, дори да диша. Затова, без да мисли за последиците, замахна.

Но удари само въздуха – а след това кракът му я подсече по начин, който отново я запрати в стената. Това бе невъзможно. Бе я спънал все едно е последната новачка.

Вече бе на няколко крачки от нея, кръстосал ръце. Тя изплю кървава храчка и изпсува. Той се ухили. Това бе достатъчно, за да я накара да се хвърли отново към него, без да знае дали иска да го удари, или удуши.

Той се хвана на лъжливия ù удар вляво, но когато тя замахна отдясно, се отмести с такава лекота, че въпреки всичките си тренировки, Селена се удари в потъмнелия мангал зад него. Звънът отекна в притихналия коридор, а тя се приземи с лице на каменния под. Зъбите ù изтракаха.

– Както казах – подигра ù се Роуан, – имаш много да учиш. За всичко.

С устна, която вече се подуваше и я болеше, тя му каза какво точно може да отиде да прави.

Той продължи надолу по коридора.

– Следващият път, като кажеш нещо подобно – заяви той, без да поглежда през рамо, – ще те оставя да цепиш дърва цял месец.

Селена се изправи с лице, пламнало от срам, гняв и омраза. Той я остави в много малка, много студена стая, която приличаше на затворническа килия, като ù позволи да направи две крачки преди да нареди: