Читать «Огнената наследница» онлайн - страница 274

Манон сведе глава. Не бяха говорили за крочанката, ала тя разбра. Следващият път в краката ù щеше да е една от Тринадесетте. Затова с поглед, сведен към земята, отвърна:

– Питам само защото не искам да се отделям от теб, бабо.

– Лъжкиня. При това жалка. – Баба ù се обърна към бюрото. – Тук ще си остана, но лятото ще дойда при теб в Морат. Имаме работа за вършене.

Манон вирна брадичка, а новото ù червено наметало увисна около нея. Тя попита:

– Кога летим за Морат?

– Утре – усмихна се баба ù, а железните ù зъби блеснаха.

Дори скрит от покривалото на мрака, топлият вятър донесе мирис на свежа трева и разтопи реките, а единственото нещо, което го заглушаваше, бе плющенето на тежки криле, когато Манон поведе вещиците по склоновете на Северен зъб.

Останаха в сенките на планините, като разменяха местата си и се скриваха от поглед, за да попречат на възможните наблюдатели да установят колко точно на брой са. Манон въздъхна, а вятърът заглуши звука и развя дългото червено наметало на гърба ù.

От двете ù страни бяха Астерин и Сорел, притихнали като останалите в дългите часове, през които бяха летели надолу по планините. Щяха да пресекат Оуквалдския лес там, където планините на Морат бяха най-близо, след което за остатъка от пътуването щяха да се издигнат над облаците. Невидяни и нечути – тъй бе повелил кралят да пристигнат в планинската крепост на херцога. Летяха цяла нощ над склоновете, бързи и гъвкави като сенки. Земята под тях потрепери.

Сорел наблюдаваше с каменно лице небесата около тях, ала Астерин се бе усмихнала леко – не с лудешката гримаса, обещаваща смърт, а спокойно. Да лети във въздуха – там бе мястото на всяка Черноклюна, там бе мястото и на Манон.

Астерин улови погледа ù и се усмихна дори по-широко, все едно зад тях нямаше сборище вещици, а на пътя им не ги чакаше Морат. Братовчедка ù обърна лице към вятъра и вдиша развълнувана.

Манон не допусна да се наслади на красивия вятър и на удоволствието, което той носеше. Имаше работа, както и всички останали. Манон не бе родена със сърце или душа, каквото и да твърдеше крочанката. Нито пък имаше нужда от такива.

След като свършеха работата си за краля и враговете му бъдеха повалени в кръв, щяха да се върнат и да завладеят разбитото си кралство.

И тя най-после щеше да си отиде у дома.

67

Изгревът обагри река Ейвъри в златно, докато качулатият мъж се спускаше в плетеницата от пристанища, водеща към бордеите. Рибарите вече излизаха на работа, гуляйджии се прибираха от поредната дива нощ, а Рифтхолд все още спеше, без да е наясно със станалото през нощта.

Мъжът изтегли красивото острие, а орловата дръжка блесна на светлината на зората. За един дълъг миг остана загледан в меча, замислен за това, което някога бе символизирал. Ала сега носеше друг меч, на древен крал, от времена, в които смели мъже бяха служили на благородни властелини, а светът бе процъфтявал.

Щеше да види как светът се преражда, дори да отнемеше последния му дъх. Макар вече да нямаше друго име, позиция или титла освен клетвопрестъпник, изменник и лъжец.