Читать «Огнената наследница» онлайн - страница 276

– Отивам, Роуан. Ще събера останалите си придворни – нашите придворни, – а после ще вдигна най-великата армия в историята на този свят. Ще поискам да ми върнат всяка услуга, която дължат на Селена Сардотиен, на родителите и на рода ми. А после... – Погледна през морето към дома. – После ще разтърся звездите. – Тя го прегърна, за да обещае. – Скоро ще те извикам. Времето не е далеч. Дотогава се постарай да бъдеш полезен.

Той поклати глава, но също я прегърна – толкова силно, че костите ù изпращяха.

След това се отдръпна, за да я погледне.

– Може да ида и да помогна във възстановяването на Мъглив рид.

– Така и не ми каза – кимна тя – за какво се помоли на Мала в сутринта преди да влезем в Доранел.

За миг изглеждаше, че няма да ù каже. Ала после го стори.

– За две неща. Да преживееш срещата с Майев и да ти даде силата, от която се нуждаеш.

Ето откъде идеше странната утешителна топлина, присъствието, което я бе успокоило... слънцето, което я бе целунало по бузите, за да потвърди всичко. Цялата потръпна.

– Второто?

– Себична молитва на глупак.

Тя прочете останалото в очите му. Беше се сбъднала.

– Не е ли опасно за един леден принц да се моли на носителката на пламъците?

Роуан сви рамене и се усмихна хитро, докато избърсваше сълзата, прокапала по бузата ù.

– По някаква причина Мала си ме харесва. Смята, че двамата с теб сме опасна двойка.

Тя обаче не искаше да знае и да мисли за слънчевата богиня и нейните планове. Хвърли се към Роуан, вдиша от аромата му, запамети усещането за него. Първият ù придворен. От двора, който щеше да промени света, да го претвори наново. Заедно.

Когато нощта се спусна, се качи в камбуза на кораба заедно с останалите пътници. Това бе, за да не узнаят маршрута през рифовете. Отплаваха колкото се може по-тихо, а когато най-после я пуснаха от камбуза, тя се появи на палубата и погледна открития океан. Белоопашат ястреб летеше над главата ù и се сведе достатъчно ниско, за да я погали със звезднобялото си крило за сбогом, преди да се обърне с крясък към града.

Тя проследи белега на дланта си, символ на обета, който бе дала на Нехемия, сама в безлунната нощ.

Щеше да вземе първия Ключ от Аробин и да открие останалите, а после да ги върне в Портата. Щеше да освободи магията, да унищожи краля и да спаси народа си. Все едно колко невъзможно звучеше и колко време щеше да отнеме. Все едно колко далеч трябваше да стигне.

Вдигна лице към звездите. Тя бе Елин Ашривер Галантиус, наследница на два могъщи рода, защитница на славен народ и кралица на Терасен.

Тя бе Елин Ашривер Галантиус. И нямаше да се страхува.

БЛАГОДАРНОСТИ

Тази книга нямаше да съществува без приятелите ми. Особено без най-добрата ми приятелка, каранам и съюзник, Сюзан Денард. На нея съм най-голяма длъжница. За това, че с дни ме съветваше как да разкажа историята, че ме държеше за ръката, докато крачех из тъмните коридори на книгата, че ми казваше да не се предавам. Няма друг, на който тази книга да бъде посветена толкова силно, никой, който да ме вдъхновява и предизвиква по такъв начин. Благодаря ти, Сузи, че си приятелката, каквато мислех, че не може да има на този свят. Обичам те!