Читать «Мечът на Шанара» онлайн - страница 5

След известно време Флик започна да се затруднява да поддържа темпото на високия мъж, който вървеше по пътеката с размах, с широки крачки. В сравнение с неговите ситните крачки на Флик наподобяваха походката на джудже. Понякога човекът от Вейлската долина трябваше да подтичва, за да се изравнява с него. Един-два пъти другият сведе поглед към по-дребния си спътник и като видя, че му е трудно да го следва, забави хода си. Накрая, когато се приближиха до южните склонове на долината, възвишенията започнаха да се снижават в покрити с шубраци поляни, което показваше, че се доближават до нови гори. Пътеката се заспуска по лек наклон и Флик забеляза няколко познати слога, които ограждаха подножието на Вейлската долина. Неволно се отпусна и успокои. Селцето и родният му дом бяха точно пред него.

Странникът не продума нито дума през краткия им път, а Флик нямаше никакво желание да подхваща разговор. Вместо това се мъчеше да изучи гиганта, като му хвърляше бегли погледи и се стараеше той да не забележи. Обзелият го страх беше разбираем. Продълговатото ръбато лице, закрито под острата черна брада, му напомняше за страховития Господар на магиите. Научил беше за него още като невръстно дете от разказите на сурови мъже, седнали край тлеещия в късна вечер огън. Най-ужасяващото в странника бяха очите — или по-скоро дълбоките тъмни кухини под рунтавите вежди, където трябваше да са очите му. Флик не можеше да проникне в огромните сенки, които продължаваха да прикриват всичко това, което беше лицето му. Дълбоко набръчкано то приличаше на издялано от камък. Изведнъж, докато се опитваше да разгадае тайнствения образ, Флик се сети, че странникът изобщо не е споменавал името си.

Двамата се озоваха на външния край на Вейл, където вече ясно се виждаше как пътеката се вие през големи гъсти храсталаци, почти непроходими за човешки крак. Високият спътник внезапно спря, закова се на място, наведе глава и изостри слух. Флик се спря до него и зачака мълчаливо. Вслушваше се напрегнато, но не долавяше нищо. Стори му се, че бяха стояли застинали неподвижно цяла вечност, когато накрая огромният мъж се извърна към по-малкия си спътник.

— Бързо. Да се скрием в храстите пред нас. Хайде, тичай!

Той дърпаше и влачеше Флик след себе си, докато бягаше към високия храст. Уплашен, Флик запрепуска към храсталака. Торбата му се удряше бясно в гърба, а металните сечива дрънчаха. Странникът се обърна, грабна му торбата и я пъхна под дългия си плащ.

— Тихо! — изсъска той. — Хайде, тичай! И нито гьк!

Тичаха бързо към тъмната стена на листака пред тях н високият мъж припряно теглеше Флик през преплетените клони, които ги шибаха по лицата. Изтегли го грубо в средата на голям гъст шубрак, където се спряха и задишаха тежко. Флик хвърли поглед на спътника си и го видя, че наднича през гъсталака и се оглежда. Взираше се нагоре към листата, през които прозираше нощното небе. То приличаше на тъкан, покрита с безразборно съшити и различни по големина кръпки. Човекът от Вейлската долина проследи погледа на другия и му се стори, че небето е ясно. Единствено неизменните звезди му намигаха, докато наблюдаваше и чакаше. Изминаха минути. Понечи да каже нещо, но силната ръка на странника го сграбчи предупредително за рамото и не му позволи да си отвори устата. Флик остана неподвижен. Гледаше нощта и напрягаше слух, за да долови някакъв звук на някаква опасност. Но не чуваше нищо, освен собственото см тежко дишане и тихия полъх на вятъра, който се провираше през гъстите клони на скривалището им.