Читать «Мечът на Шанара» онлайн - страница 3

— Е, млади приятелю. Любопитно ми е какво ще правиш сега. Веднага можех да изтръгна сърцето ти с ножа си и да те оставя за храна на вълците, ако бях поискал, нали така?

Флик се мяташе енергично, за да се освободи, а ужасът сковаваше мозъка му и единствената му мисъл беше как да се спаси. Нямаше представа що за същество го е пленило. Но несъмнено то беше много по-силно от всеки нормален човек и явно изобщо не смяташе да се церемони с него. Внезапно огромната фигура го отдалечи от себе си и присмехулният глас стана ледено студен от гняв.

— Виж какво, момче. Стига толкова номера. Уморен съм, гладен съм и нямам никакво намерение да вися на горската пътека във вечерния хлад, докато ти благоволиш да решиш дали съм човек или звяр. Ще те пусна на земята, за да можеш да ми покажеш пътя. И внимавай, хич не си прави труда да хитруваш и да се мъчиш да ми се изплъзнеш, защото иначе, предупреждавам те, ще ти се случи нещо много лошо.

Силният глас постепенно заглъхна, гневният тон изчезна, а предишната ехидност се върна и се чу кратък смях.

— Освен това — избоботи фигурата, докато пръстите охлабваха желязната хватка и Флик беше спуснат на земята — аз мога да бъда много по-добър приятел, отколкото можеш да си представиш.

Фигурата отстъпи крачка назад. Флик се изправи и разтърка внимателно китката си, за да раздвижи кръвта в изтръпналата ръка. Искаше да избяга, но беше сигурен, че странникът отново ще го хване и този път ще го убие без изобщо да се замисли. Наведе се предпазливо, вдигна падналия нож и го пъхна обратно в пояса си.

Сега Флик можеше да види по-ясно странника. Хвърли му бърз, проницателен поглед и разбра, че той определено е човек, но много по-едър от всеки друг, който Флик беше виждал досега. Висок беше най-малко седем фута, но извънредно слаб. И все пак не можеше да бъде абсолютно сигурен в това, защото фигурата беше обгърната в диплещ се черен плащ и падаща свободно около главата качулка. Затуленото лице беше продълговато и набраздено от дълбоки бръчки, които му придаваха суров вид. Изглеждаше като издялано от камък. Очите бяха дълбоко хлътнали и почти не се виждаха изпод гъстите вежди, виснали свирепо над дълъг широк нос. Къса, черна брада очертаваше широката уста, която беше като черта на лицето — черта, която сякаш никога не помръдваше. Целият му вид, цялата тази суровост и ръст будеха страх и Флик трябваше да потисне надигащото се у него желание да хукне към края на гората. Насили се да погледне право в хлътналите, неумолими очи на странника, и се помъчи да се усмихне.