Читать «Мечът на Шанара» онлайн - страница 4

— Помислих си, че си крадец — промърмори той нерешително.

— Сгрешил си — отговори другият тихо. После гласът поомекна. — Трябва да се научиш да различаваш приятел от враг. Може би някой ден животът ти ще зависи от това. Е, хайде, кажи как се казваш.

— Флик Омсфорд.

Флик се поколеба и после продължи малко по-смело.

— Баща ми е Курсад Омсфорд. Собственик е на страноприемница във Вейлската долина на една-две мили оттук. Там можеш да намериш подслон и храна.

— А, Вейлската долина — внезапно се оживи странникът. — Точно там отивам. — Замълча, сякаш размишляваше върху собствените си думи. Флик го наблюдаваше внимателно, докато той почесваше е извит пръст ръбатото си лице и гледаше отвъд гората към хълмистата тревиста долина. Не отмести погледа си, когато проговори отново.

— Ти… имаш брат.

Това не беше въпрос, а просто установяване на факт. Изречено беше толкова сдържано и тихо, сякаш високият странник изобщо не се интересуваше от отговора. Флик едва го чу. После изведнъж осъзна смисъла на казаното, трепна и го стрелна с поглед.

— Откъде…

— Я, стига — отвърна мъжът. — Нима всички младежи като теб от Вейлската долина нямат някакъв брат?

Флик кимна мълчаливо, но не можеше да разбере какво се криеше зад думите му. Чудеше се какво ли още можеше да знае за Вейлската долина. Странникът го гледаше въпросително и очевидно чакаше да бъде отведен при обещаните храна и подслон. Флик се обърна бързо и потърси падналата торба, вдигна я и я метна на рамото си, после погледна към извисяващата се над него фигура.

— Пътят е оттук. — Той посочи с ръка и двамата тръгнаха. Пресякоха гъстата гора и излязоха на тихата хълмиста местност, която трябваше да изминат до селцето, разположено в края на Вейлската долина. Над дърветата беше светла нощ.

Бялото кълбо на луната над главите им блестеше и ясно осветяваше контурите на долината. Самата пътека беше неясно очертана линия, която се виеше по затревените хребети и можеше да бъде различена само по изровените тук-таме от дъжда бразди и заравнените повърхности — твърди парчета земя, врязващи се в тучната трева. Вятърът събра сили и връхлетя върху двамата мъже с бързи пориви, които удряха като с камшик дрехите им и ги принудиха да приведат леко глави, за да предпазят очите си. Продължаваха пътя си и никой не проронваше дума, и двамата вторачили погледи в очертанията на местността в далечината. След всеки изминат рид пред очите им изникваха нови възвишения и малки падини. Като се изключат пристъпите на вятъра, нощта беше тиха. Флик се ослушваше напрегнато и в един момент му се стори, че чу пронизителен вик далеч на север, но миг след това той изчезна и повече не се чу. Тишината изглежда не правеше никакво впечатление на странника. Вниманието му като че ли беше съсредоточено върху някаква непрестанно движеща се точка върху земята на няколко крачки пред тях. Не вдигаше глава и не поглеждаше към младия си водач, за да разбере в каква посока се движат. Напротив, той сякаш знаеше накъде точно го води другият и вървеше доверчиво до него.