Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 56

Тя не му каза нищо, макар че често си говореха по време на пътешествието. Несигурността му беше нейното предимство и девойката трябваше да се възползва от нея. А по отношение на къщата му… щеше да му мисли, когато стигнеше там.

Мишани реши да не споделя притесненията си с Кайку. Приятелката й изпитваше същите подозрения като нея, ала дългокосото момиче я успокои, като й каза, че Чиен е човек, на който може да се разчита. Това, естествено, беше лъжа, но Кайку така или иначе не бе способна да й помогне, ето защо беше по-добре да не я тревожи излишно. И бездруго приятелката й имаше свои собствени задачи — тя трябваше да отведе Саран и ткиуратския му придружител до Лоното. Мишани не беше от кой знае каква полза в сърцето на Либера Драмач — сещаха се за нея само когато Заелис или Кайлин имаха нужда от съвет, или пък когато Лусия скучаеше. Сега обаче й бяха възложили задачата да се отправи към Лаляра, където да се срещне с баракс Зан ту Икати, истинския баща на някогашната Престолонаследничка, и дребничката девойка възнамеряваше да се отправи натам веднага след като се измъкнеше от Чиен ос Мумака.

Те акостираха на частния пристан на Чиен, след което търговецът им предложи да отидат в градската му къща и да похапнат с него, преди да се отправят на път. Саран не бе особено доволен от това, ала не възрази, а що се отнася до Кайку, тя бе щастлива да отложи с още няколко часа раздялата с приятелката си. Тсата и Чиен си размениха няколко думи на окхамбски и ткиуратецът също се съгласи. Слугите на търговеца ги настаниха в разкошни каляски и те поеха по тихите улички на древния град.

Къщата на Чиен ос Мумака представляваше тумбеста триетажна постройка, наподобяваща смачкана пагода, с изящен, покрит с раковини покрив, в четирите края на който се издигаха статуи на духове, служещи като водоливници. Тя бе заобиколена от изящна градина с разноцветни алпинеуми, каменни пейки и игриво поточе, отделена от външния свят посредством масивна ограда. Районът, където бе разположена, очевидно беше някакъв богаташки квартал, понеже околните сгради и дворовете й съответстваха по размери.

Обядът беше възхитителен — задушен в гърне хлъзган, яхния от зеленчуци, печени на скара банати и — най-вкусното от всичко — плодове от джукара, които растяха само в последните седмици на жътвата и бяха изключително трудни за култивиране. По време на угощението си говореха и разменяха шеги, обединени от приятното усещане от твърдата земя под краката им. По едно време дори опитаха да се хранят с изящните лъжици, които трябваше да се държат между показалеца и палеца, ала нито Саран, нито Тсата имаха проблеми с тази техника. Мишани си каза, че мълчаливият ткиуратец навярно е доста по-образован, отколкото си мислеше първоначално.

Най-накрая пиршеството свърши. Както се очакваше, Чиен предложи гостоприемството си на спътниците на Мишани, ала те му отказаха вежливо, което също бе в рамките на очакваното. Търговецът не настояваше повече — само им каза, че може да им предостави каляска, с която да излязат лесно от града.